Да оставиш страхотна спортна кариера, за да помагаш на другите – историята Ерик Лидел

Представете си, че сте посветили целия си живот на това да помагате на хората в нужда, прекарали сте целия си живот в опити да направите света по-добро място, а когато най-накрая умрете (жертвайки, между другото, собствения си живот, за да спасите нечий друг), повечето хора ви помнят с това, че веднъж сте тичали много бързо… Бихте били доста раздразнен, нали? Това се случва с Ерик Лидел. Въпреки че, както ще видите, той вероятно не би имал нищо против.

Лидел е известен най-вече от филма „Chariots of Fire“, заедно с приятеля си Харолд Абрахамс. Филмът като цяло разказва за Лидел и Ейбрахам от студентските им години до момента, в който двамата печелят индивидуални златни медали на олимпиадата в Париж през 1924 година. Историята е сравнително достоверна с няколко творчески отклонения.

Например, един от най-емблематичните сцени във филма и една от причините, поради която самият Лидел е толкова известен – когато той отказа да се състезава в бягането на 100 метра, защото то се провежда в неделя. Като заклет християнин, Лидел твърдо отказва да участва във всякакви състезания, които се провеждат на шабат. Във филма това решение се взима, когато Лидел пътува към Париж от Великобритания. В реалния живот обаче той знаеше кога ще се проведе състезанието няколко месеца предварително и вместо за него тренира за това на 400 метра.

Лидел е бил тормозен месеци наред заради решението си от Британския олимпийски комитет, защото на 100 метра дава най-добро време, а с резултата си на 400 метра (49,6 секунди) има малък шанс да спечели нещо в олимпиада. Въпреки това той не отстъпва.

Накратко – когато финалът на 400 метра идва, Лидел печели състезанието със световен рекорд от 47,6 секунди. Времето му се дължи на факта, че Лидел се отнася към състезанието изцяло като към спринт, бягайки всичките 400 метра възможно най-бързо.

Ще изтичам първите 200 метра бързо, колкото мога. След това, за вторите 200 метра, с Божията помощ, ще тичам още по-бързо.

Монумент на Лидел в Китай

Не искаме да омаловажаваме колко впечатляващо е това постижение, но то всъщност е нищо в сравнение с това, което направи Лидел впоследствие. Той всъщност е роден в Китай преди да се премести в Шотландия. Заради това той често е считан за един от първите олимпийски шампиони в Китай. Година след своята олимпийска победа през 1925 г. Лидел се връща в Китай, за да служи като мисионер като родителите си.

Няколко години той e учител по науки и спорт в колеж в родния му град Тиендзин. След 12 години Лидел решава да стане проповедник и след това продължи работата си, разпространявайки Божието слово в окръг Сяочан като евангелист и хуманитар.

Докато служи там, Лидел спасява двама ранени китайски войници в доста рискова за него ситуация. Друг път пък Лидел отказва да пътува с въоръжена охрана, когато посещава болни и нуждаещи се хора, защото да разчита на оръжие вместо на Бог не му се нрави. Защо обаче работата му е толкова рискована? По това време японците нападат Китай и Лидел на практика рискува да бъде застрелян всеки път, когато излиза от вкъщи. Положението е толкова опасно, че британското правителство съветва него и други британски граждани да напуснат страната веднага. Семейството на Лидел напуска, но той остава, за да помага на бедните.

В крайна сметка обаче късметът му накрая свършва и когато Тиендзин пада от японците, Лидел е изпратен в лагер през март 1943 г. Въпреки че положението му със сигурност е било тежко, духът му със сигурност не пада и докато някои хора от лагера егоистично са пазели дажбите си, той е обучавал децата и е споделял това, което има. Когато някои от по-богатите хора в лагера успяха да си издействат от охраната да им дадат допълнително храна, харизматичният Лидел успява да ги убеди да споделят храната с останалите и така заради алтруизма си става първият човек, до когото се допитват, когато някакъв спор в лагера трябваше да се уреди.

Той дори най-накрая участва в спортно събитие в неделя. Става бой по време на някаква игра и за да го спре, Лидел, който е уважаван от всички в лагера, се намесва и след като нещата се успокояват, доброволно предлага да съдийства останалата част от играта. Като се има предвид, че не става дума за негова собствена изгода, а за опазването на мира, той вероятно не е в противоречие с религията.

Докато беше в лагера, Лидел страда от тежко недохранване и лошо здраве. (По-късно се установява, че има мозъчен тумор) Въпреки това, когато Уинстън Чърчил успява да осигури свободата му при размяна на затворници, той отказа и вместо това предлага мястото си на бременна жена. Освен влошаването на здравето му, това решение е било особено трудно и защото той има съпруга и три дъщери, които не е виждал от повече от година, а една от тях, Морийн, той никога няма и да види.

Както и с останалата част от работата си, той не правеше това за някаква слава или признание. Всъщност, той дори не споменава какво прави на семейството в писма, които си разменят. В последното си писмо до жена си, тъй като здравето му вече се влошава сериозно, той просто й казва, че най-вероятно е преуморен.

На 21 февруари 1945 г., само няколко месеца преди освобождаването на лагера, Лидел умира.

…

Вярно е, че спортните събития имат силата да ни вдъхновят и това могат да бъде много важни, но в крайна сметка те са просто тичане. В тази история на практика спортист прави нещо много по-смислено и не по-малко вдъхновяващо.

Както самият Лидел казва, когато го питат защо се отказва от леката атлетика в разгара на кариерата си, за да стане мисионер и хуманитар: „Естествено е един човек понякога да мисли над тези неща. Радвам, че работя това сега. Животът на човек става много по-важен, отколкото по другия начин.“

Ще приключим с този цитат за Лидел от Лангдън Гилки, съжител в лагера, в който двамата бяха затворници:

Често вечер го виждах да се надвесва над шахматна дъска или над макета на лодка, или да танцува някакъв танц – съсредоточен, изморен и любопитен, влагайки всичко от себе си в това усилие, за да улови въображението на младите. Той преливаше от чувство за хумор и любов към живота, и с ентусиазъм, и чар. Наистина рядко се случва човек да има щастието да срещне светец, но той се доближаваше толкова близо до този образ повече от всеки, който някога съм срещал.