Правителствената програма, която начерта пътя на Джордж Форман
Кога тренираш, когато си постоянно беден, пиян и гладен? И що за тренировки биха били това? Джордж Форман се бие, за да живее, но една правителствена програма, Job Corps, ще му помогне да живее, за да се бие.
В САЩ в света на бокса възникна сеизмична промяна, която го изтръгва от втора „тъмна ера“, особено за бойци в тежка категория, и поставя основата за възобновен национален и глобален интерес към спорта, както и бизнес за милиони долари.
Форман е нает да мести мебели заедно с брат си, печелейки малко повече от долар на час. С това пътят му започва – той все още не бе излязъл от родното си Пето отделение в Хюстън, но поне можеше да си позволи собствено място, а може би и собствена кола. Засега той все още живееше в дома на майка си и все още се отдаваше на нощния живот, пиеше, биеше се и крадеше. Когато една нощ обаче спи по време на смяната си в Уолдс, моментално е уволнен.
Загубата на работата му само задълбочи тъмният затворен кръг от кражби на пари за купуване на евтин алкохол, който да му дава смелост да краде отново. Една нощ пиян пада и заспива в леглото си. На следващия ден се събуди с нищо по себе си, освен бельото му и бележка с надпис „Аз съм алкохолик“.
Но Форман удря дъното в точното време. Той влиза в една статистика, точно когато тази статистика има най-голямо значение за законодателната власт. Джордж е част от 75-те процента чернокожи, латиноамерикански и мексикански тексасци, които живееха в градове като Хюстън, и същевременно попадна в частта от населението, която живее под прага на бедността.
Незавършил училище, Форман беше част и от друго мнозинство: 70% от афроамериканците в Тексас не са завършили гимназия, а над 90% никога не биха посещавали колеж. Следвоенните времена са упадъчни и бедни като все повече хора живеят все по-близо един до друг с все по-малко ресурси и още по-малко надежда за бъдещето. Но тази демографска промяна съвпадна с идеологическа промяна, която имаше дълбоки корени в Тексас.
„Законодателите, изправени пред проблема в Тексас, винаги попадаха в капана на генерализациите“, отбелязва Джон Стайнбек в началото на 60-те години. „Тексас е състояние на ума, Тексас е мания. Преди всичко Тексас е нация във всеки смисъл на думата“. На президентските избори няколко години по-късно Линдън Джонсън печели в почти всеки окръг в тази държава в държавата, въпреки че нови лица като него обикновено не се справят добре по тези земи. На същите избори друг либерален демократ, Ралф Ярброу, успява да запази решаващо за партията му място в Сената срещу политическия новак Джордж Х. Буш.
И в двата случая тексаският национализъм изглежда играе значителна роля. Джонсън го яхва, за да постигне победа, която никой демократ не постигa след раждането на съвременния консерватизъм. Междувременно Ярборо определи своя опонент като „подлога“ на нефтената индустрия на Хюстън. Оставаше несигурно обаче какво ще означава този внезапен прогресивен замах за хората от горепосочените статистики – камо ли за тези като Форман, които нямат право да гласуват.
През 1964 г. президентът Джонсън обявява своя собствена програма за борба с бедността. Въпреки че идеите на Джонсън можеше и да не се усетят в дома на Джордж, назначеният от него „цар на бедността“ Робърт Шрайвър поясни, че в основата на амбициозния му списък от програми ще бъде субсидирането на работно обучение.
Дори едно 16-годишно момче от улицата, когато чу Робърт, можеше да направи връзката между по-добра работа, по-добро заплащане, по-добро жилище и по-добър живот. Така Форман влиза в местния център по заетостта, за да се запише на това безплатно обучение. Казват му обаче, че програмата приема само възрастни, въпреки че той физически e доста по-голям от повечето от тях. Но служителите му казват за друга инициатива, която приема млади хора: Job Corps.
Job Corps цели да изведе младите хора от гетата в града или изолацията в селските райони и да им предостави основно образование и професионално обучение в един от многото градски центрове или селски лагери в цялата страна. След като завършат, тези нови кадри могат да се върнат по родните си места с нови умения и възможности за добре платена работа, както и чек от държавата.
Повече тексасци се възползваха от Job Corps, отколкото младежи от всеки друг щат, а само Калифорния харчи повече за програмата. „Вкъщи в Хюстън пиех и се биех“, казwа Форман по-късно, но в Орегон, без достъп до алкохол „само се биех“.
Нуждата от Job Corps обаче се оспорва доста. Чернокожите активисти се притесняват, че мащабните правителствени програми ще поемат контрола върху и без това оскъдните ресурси. Латиноамериканското малцинство се притеснява, че ще се даде от непропорционален акцент върху гетата пред техните общности. Други, като г-жа С. О. Уейд, която пише и до Буш, и към Ярбороу, смятат, че „нито една от програмите на Джонсън за бедността… не включва помощ за белите хора в нужда“. Програмата е в бурни води.
Джордж Форман и неговият приятел Рой Харисън, кандидатстваха заедно в Job Corpsи след като са приети, но трябва да напуснат града.
Подобни оплакванията заплашват да подкопаят Job Corps, затова неговият директор д-р Отис А. Сингълтейтър започва да събира демографски данни и въвежда тайна система от квоти. Оказва се, че в най-близкия център до Хюстън, в Сан Маркос, според него има твърде много чернокожи. Затова афроамериканските кандидати от района на Хюстън, включително Форман и Харисън, бяха стратегически разпределени в центрове, които изглеждаха по-расово балансирани или не им се обръща толкова внимание.
Форт Ваной, в югозападен Орегон, отговаря на двата критерия. Беше на 3 200 километра по-далеч, отколкото и двамата очакваха да пътуват. Форман си спомня как майка му плачеше, докато си тръгва, но не напълно от мъка.
Форт Ваной беше различен свят от родното място на Форман, но в него имаше нещо познато. Страниците на „Roads to Everywhere“ оживяха пред него. „Имаше реки!“ спомня си Форман. И по-важното беше, че имаше храна: „Всеки проблем, който някога съм имал, приключи. Имаше три хранения за един ден“. Лагерът обаче далеч не беше идеален, дори не беше завършен.
Форман, както почти всички останали във Форт Ваной, беше там, за да се обучава на дърводелство и зидарство, но скоро откри, че с момчетата просто ще дострояват лагера. Удобствата бяха малко – в лагера липсваха пространство за отдих и организирани занимания като в другите, по-големи, по-утвърдени обекти. Свободното време бе доста скучно.
„Вкъщи в Хюстън пих и се биех“, каза Форман по-късно, но в Орегон, без достъп до алкохол „само се биех“. Изправен пред нова непозната среда и идентичност, Форман се връща към това, което знаеше най-добре. Но не беше същото като в дома му, където се бие за самозащита или за пари. „Това беше най-малко заплашителното място, на което някога съм бил“, казва той. Но все пак не липсваха причини за бой.
Форман се биеше навсякъде – от бунгалата до столовата, понякога използвайки поднос за храна като оръжие, ако е решил да разнообрази от юмруците. Дори неговият приятел от родния му град се дистанцира от него като изглеждаше, че скоро изглеждаше, че ще го отстранят. Въпреки порицанията от персонала на Job Corps или ругатните от страна на работниците в кухнята, с които той стратегически се сприятелява, поведението му продължава. Както казва: „Не се биех, за да живея; аз живеех, за да се бия“.
