Трагичният живот на сестрата на Джон Кенеди

| от |

На 20 януари 1961 г. новоизбраният президент на САЩ Джон Ф. Кенеди при встъпването си в длъжност казва на всеобщия американски народ: „Не питайте какво може да направи държавата за вас, питайте какво може да направите вие за държавата“. На 1000 километра от него, в Джеферсън, Уисконсин, в училище за специални деца „Св. Колета“ живееше 43-годишна жена, която може би слуша речта по радиото. Тя се казва Розмари Кенеди и е малката сестра на президента.

Никой не знае точно защо Роуз Мари има проблеми, но те са очевидни от много ранна възраст. Както сега знаем, може да има няколко фактора за нарушеното й развитие – генетични, инфекциозни, излагане на токсини от околната среда, както и други. Майката на Розмари, например, няколко пъти казва, че медицинските сестри, поради закъснението на лекаря, се опитват да спрат раждането й и в процеса нараняват бебето. Дори в ранна възраст, за Розмари се твърди, че „по-бавно започва да пълзи, по-бавно започва да ходи и да говори, отколкото двамата й интелигентни братя“. Тя трудно „се храни с лъжица и управлява шейната си“, а в първи клас изпитва трудности с ученето.

В известната си книга „The Kennedy Women: The Saga of an American Family“ Лорънс Лиймър пише, че Розмари беше „красива млада жена, снежна принцеса със зачервени бузи, блестяща усмивка, плътна фигура и със сладко привлекателен маниер към почти всеки, който срещне.“

Coat of Arms of John F. Kennedy

Гербът на семейство Кенеди

Розмари си води дневник, който е показан чак през 1995 г. Смята се, че обхваща годините от 1936 до 1938, когато Розмари е на възраст 18-20. Този дневник е написан в проста, кратка проза и не се различава от това, което бихме прочели в дневника на една обикновена тийнейджърката:

Бяхме на обяд в балната зала на Белия дом. Джеймс Рузвелт ни заведе да видим баща му, президента Рузвелт. Той ни каза: „Време беше да дойдете. Как мога да прегърна всички ви? Кой е най-голям? Всички изглеждате толкова големи.“

Този дневник кара някои историци и биографи на семейството да смятат, че Розмари може и да не е била болна или поне не толкова тежко, колкото се твърди. Съществуват теории, че тя просто е имала дислексия (на база на определени белези в писането й) или депресия.

През 1941 г. обаче типичната добронамереност на Розмари изчезва. В мемоарите си майка й, Роуз Кенеди, пише за „забележима регресия в умствените й способности, които тя (Розмари) работи толкова усилено да развие“ и „обичайната й кротка природа залязваше все повече за сметка на напрежение и раздразнителност“.

Moniz

Доктор Антонио Мониз

Същата година баща й, Джо Кенеди, се консултира с лекари в опит да помогне на дъщеря си (макар че някои спекулират, че той просто се притеснява Розмари да не излага семейството). Натъква се на „обещаваща“ нова процедура, разработена от португалския лекар Антонио Мониз, наречена „левкотомия“ или както я знаем ние с вас – лоботомия. Тогава на нея се гледа като последна надежда за страдащите от нелечими психически разстройства и се смята, че дава на пациента „надежда за удовлетворение“. Идеята на процедурата е чрез разкъсване на нервните връзки към и от челния лоб да се „оправят“ определени психични заболявания като депресия и множество нарушения в развитието. Разбира се, правейки това, потенциално се губи характерът на пациента и до известна степен интелекта му. По онова време обаче потенциалните ползи се виждат компенсиращи за потенциалните рискове поради липсата на алтернативни лечения на по-тежките психични болести. През 40-те години изпълнението на лоботомии освен това е било на границите на науката. Всъщност Мониз печели Нобелова награда през 1949 г. „за откриването на терапевтичната стойност на левкотомията при определени психози“.

Turning the Mind Inside Out Saturday Evening Post 24 May 1941 a detail 1

Доктор Уолтър Фрийман (ляво) и доктор Джеймс Уотс (дясно) изучават рентгенова снимка преди да изпълнят лоботомия на пациент

През ноември 1941 г. Розмари получава лоботомия в болница Джордж Вашингтон. Тя е извършена от д-р Джеймс Уотс и д-р Уолтър Фрийман, който е силен привърженик на процедурата и я нарича „хирургия на душата“. Джо дава съгласие без одобрението на дъщеря си; по-късно тя казва, че никога не е била питана. Що се отнася до самата процедура, един от хирурзите пояснява: „Минахме през горната част на главата… Тя беше под лека упойка. Направих хирургичен разрез в мозъка през черепа… Направихме само малък разрез, не повече от 3 сантиметра… Сложихме инструмент вътре…“ След което те правят разрези на мозъка й с инструмент, подобен на кухненски нож. В крайна сметка спират с унищожението на мозъка, когато тя става некомуникативна и спира да отговаря на въпросите им.

Операцията наистина я прави спокойна, но и я лишава от способността да говори, да ходи и въобще да общува по какъвто и да е начин. Тя също така вече е със значително занижен умствен капацитет. Розмари много по-късно в живота си ще успее да възстанови някои двигателни способности, като например да ходи с помощта на проходилка. Резултатът остава Джо Кенеди съкрушен. Процедурата, която трябваше да помогне на дъщеря му, в крайна сметка я прави напълно нефункционална.

След като прекарва 7 години в болница в Ню Йорк, тя е изпратена в „Св. Колета“ в Уисконсин, където „ще се чувства много по-добре като е на място, където може да бъде с хора с нейния умствен капацитет“.

Твърди се, че след като Розмари заминава за Уисконсин през 1949 г., Джо никога не я посещава, нито въобще я вижда отново. Той почива през 1969 г. Майка й, Роуз, я посещава веднъж годишно, както и някои от братята и сестрите й. Първоначално Джо и Роуз казват на медиите, че Розмари „преподава на изостанали деца в Уисконсин и иска да живее усамотен живот“. Роуз по-късно ще признае пред известната биографка Дорис Киърнс Гудуин, че никога не прощава на Джо за решението за операцията на Розмари, „Това е единственото нещо, с което някога ме е огорчавал“.

John F. Kennedy, White House color photo portrait

Що се отнася до отношенията между Джон Ф. Кенеди и сестра му – по време на предизборната му кампания поддържа твърдението, че тя е „твърде заета“ за публични изяви. Едва след избирането на Джон през 1961 г. семейството признава, че Розмари е „умствено изостанала“. На 31 октомври 1963 г. президентът подписва законопроект за работа в областта на психичното здраве, опитвайки се да предотврати пациентите да бъдат забравяни по лечебни заведения. Това е и последният законопроект, подписан някога от него.

Eunice-Kennedy

През 1962 г. Юнис Кенеди написва сърдечна и невероятно искрена статия за сестра си, която се публикува в няколко списания. Тя никога не споменава неуспешната лоботомия, но казва, че нейното семейство (имайки предвид най-вече майка й) е направило най-доброто, което е могло за Розмари. Тя я нарича мила, красива и говори за тъгата, която изпитват близките й за нея, признавайки, че действително е „умствено изостанала“ и че „грижите на изостанало дете у дома са много трудни“. Юнис продължава да говори за Розмари до края на живота си и създава Специалната олимпиада, посветена на на сестра й.

Розмари Кенеди живее до 86-годишна възраст и почива на 7 януари 2005 г. във Форт Аткинсън, Уисконсин.

 
 
Коментарите са изключени за Трагичният живот на сестрата на Джон Кенеди