Изкуството на бизнеса: Енцо Ферари – Живот на скорост
Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.
Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.
Италия е древна държава с богато минало и култура. Някои от историите й са познати на целия свят като вълчицата, кърмеща двамата близнаци Ромул и Рем или докосването до Бог, изрисувано на купола на Сикстинската капела. В други случаи нейните тайни са скрити в криволичещите малки улички, в старите сгради и в преданията. Вторият по богатство регион в Италия е Емилия Романия, впечатляващ със своята кухня, гостоприемство и красиви градове с многовековна история като Болоня и Модена. Последният е бил спасяван от хуните чрез свръхестествена мъгла, и днес произвежда балсамов оцет, който в миналото е бил смятан за лечебен, а в катедралата му има барелеф, на който са изобразени героите от Артуровия епос, датиран с поне 5 години по-рано от сборника с легенди за английския крал дело на Джофри от Монмот.
Модена обаче става известна по света с нещо коренно различно. Наричат я „Столицата на двигателите“, защото на територията на града са се помещавали и все още функционират едни от най-известните заводи за производство на автомобили, като Ламборджини, Де „Томасо“, „Пагани“ и „Мазерати“. Марката, чиито корени и развитие са неразривно свързани с Модена, обаче е „Ферари“. Нейният създател е не само родом от този град, но през годините става част от градската митология. Той никога не е пътувал със самолет, нито се е возил на асансьор, но е бил любител на високите скорости и се е състезавал за Алфа Ромео. Малкото пъти, когато някой журналист е успявал да вземе интервю от него, той винаги го е посрещал с тъмни очила, поставяйки по този начин параван между себе си и публичността. Друга негова странност е, че от 50-те години нататък започва да се подписва само с лилаво мастило, в памет на баща си, който правел копия на всички свои писма с мокър печат в ярко лилаво. Това са само част от привичките на Енцо Ферари, за които си спомнят неговите подчинени. Описват го още като взискателен, непреклонен, дори леко манипулативен. Поддържал е близки отношения със своите състезатели, но във фирмата му е имало ясна йерархия и отговорности, като в края на деня – негова е била последната дума. Ферари започва кариерата си като тестови пилот и я завършва като президент на една от най-известните автомобилни компании в света.
Снимка: By Unknown – Originally transfered from it.wikipedia, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=23323187
Всичко започва в един снеговит ден през далечната 1898 г., когато в Модена се ражда малкият Енцо. Поради вихрещата се буря не е много ясно точно на кой ден се е случило това, но в регистрите е вписана датата 20 февруари. Той е второто дете в дома на Алфредо и Адалгиса, които вече имат едно по-голямо момче – Алфредо Джуниър, известен още като „Дино“. Въпреки че семейството му е сравнително обезпечено, тъй като баща му се занимава с бизнес, свързан с изработването на метални части, Енцо получава оскъдно образование.
Събитието което предопределя по-нататъшния път в живота му, е Гран При в Болоня, провелото се на 6 септември 1908 г.. Тогава 10-годишният Енцо става свидетел на победата на известния по онова време пилот – Феличе Назаро и започва да мечтае за кариера като автомобилен състезател. Бил е още дете и сред другите му идеи за бъдеща кариера са също така спортен журналист и оперен певец, както обаче показва историята впечатленията на малкото момче от състезанието в Болоня реално начертават житейския му път.
Енцо Ферари (първият от ляво на дясно) с колеги от Alfa Romeo.
Снимка: By Prospero Gianferrari Archive owned by his son Vincenzo, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2681359
Последвалите години са тежки не само за семейство Ферари, но и за целия свят. През 1914 г. избухва Първата световна война, в която 70 милиона войници участват в един от най-тежките военни конфликти в световната история. Алфредо, Дино и Енцо са мобилизирани в армията, като последният е едва 16-годишен. През 1916 г. бащата и братът на Ферари умират от разразилия се Италиански грип, докато се сражават като част от екипа на военновъздушните сили. Самият Енцо също се разболява и едва оцелява, но поради тежкото му състояние е освободен от военна служба. Голямата война му отнема брата и бащата, а когато се завръща у дома разбира, че със семейния бизнес е свършено.
Първата работа, която си намира е в малка миланска компания – „КМН“, която се занимава с превръщането на употребявани камиони в малки пътнически коли. През 1919 г. дори става техен пилот, но не постига особени успехи. Преди едно тежко състезание Ферари е нападнат по пътя от вълци, които успява да отблъсне. Въпреки премеждията по-късно той успява да финишира сравнително добре и му предлагат работа в Алфа Ромео. Така започва неговата кариера като автомобилен състезател, а успехите не закъсняват. През 1923 г. Енцо печели първото си Гран При в Равена. Именно тогава той среща родителите на легендарния италиански ас, герой от Първата световна война – Франческо Барака. Впечатлени от куража и дързостта, с които се състезава те му предлагат да вземе герба на фамилията им – черен кон, изправен на задните си копита, който да му носи успехи и да го води към челните места. Оригиналното изображение е на буен червен мустанг върху бял облак, Ферари обаче решава конят да е черен, както са го рисували върху самолетите си бойните другари на Барака в знак на почит след преждевременната му смърт. Така Енцо се сдобива с бъдещата си емблема, която изпъква на яркия жълт фон, който е цветът на град Модена.
Дали заради черния жребец, но следващата година наистина се оказва най-успешната в състезателната кариера на Ферари както го орисва семейство Барака. Тя му носи три победи и върха на кариерата му – Голяма награда на Пескара. Повишен е в длъжност като пилот на последните модели коли, които Алфа Ромео произвежда и се очаква, че ще вземе участие в най-престижното състезание – Френското Гран При. И до днес не са напълно ясни причините, но именно тогава Енцо изживява нервен срив и не взема участие в състезанието. Възможно е да е бил повлиян от смъртта на един от състезателите в екипа Антонио Аскари, който загива по време на рали през 1925 г. По стечение на обстоятелствата, именно Енцо ще погребе 29 години по-късно синът му – Алберто, който носи първата световна титла за тима на Ферари (1952, 1953). Каквото и да стои зад този епизод от живота му, факт е, че кариерата на Ферари като пилот приключва още преди да е започнала. Той продължава да участва в по-малки локални надпревари до 1932 г., когато официално приключва кариерата му на състезател с раждането на обичния му син Алфредо.
Снимка: By Rainer W. Schlegelmilch – Gianluca Gasparini (September 3, 2016). „Quando Ferrari andava in gita“. SportWeek (33 [797]): 61. Milan, Italy: La Gazzetta dello Sport., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=51286523
Както самият Енцо споделя по-късно: „Когато един мъж каже на една жена, че я обича, той просто й заявява, че я желае. Единствената неподправена любов на този свят е тази на бащата към сина.“ Той се жени за съпругата си Лаура Доминика Гарело през 1923 г., но бракът им не е особено успешен, въпреки че двамата остават заедно до смъртта й. Енцо дори има дългогодишна любовница – Лина Ларди, която го дарява с втория му син – Пиеро през 1945 г. Тъй като разводът е бил незаконен в Италия, той остава незаконно дете до смъртта на Лаура, когато Ферари го признава, а по-късно му остава и процент от компанията. Именно в личен план, Енцо понася вторият голям удар в живота си, когато първородното му дете – Алфредо умира от мускулна дистрофия едва на 24 години. Многообещаващ инженер и бъдещ наследник на баща си Дино си отива твърде рано и оставя огромна празнина в сърцето на Ферари.
В годините, когато Енцо намалява своите участия като състезател, той създава първата си фирма – „Скудерия Ферари“ (1929), което в буквален превод е „Конюшнята на Ферари“, под шапката на Алфа Ромео. Именно в нея той събира екип от 50-тина състезатели. Енцо сключва сделки с известни имена като Бош, Пирели и Шел с цел гарантиране техническата поддръжка на автомобилите. Скудерия Ферари е сензация – по онова време това е най-големият екип, събран от един човек. Пилотите не получават заплати, но им се полага процент от наградата, която спечелят. През 30-те години Алфа Ромео изпитват известни финансови затруднения и като един добър бизнесмен Ферари решава да се възползва от това. Той наема известни пилоти като Рене Драйфус и Тацио Нуволари, но някои от тях си спомнят, че усещането да си в екипа не Енцо не е било като да си част от семейството – „той беше мил и приятен човек, но не показваше открито чувствата си.“
По това време колите все още не носят името му и това става пределно ясно за всички през 1937 г., когато Енцо е понижен от шефовете на Алфа Ромео от поста Управител на Скудерията в длъжността Спортен директор. Той не може да понесе този удар и напуска компанията, но съгласно договора си няма право да се състезава срещу предходните си работодатели през следващите 4 години. Той използва това време, за да постави основите на своята собствена компания – Ауто Авио Конструкциони, която се занимава с производството на машинни части. През 1940 г. той произвежда първите си спортни коли модел „AAC 815“, а 7 години по-късно конструира и първата си кола за Гран При, за да участва в състезанието в Монако. За разлика от времето, когато ръководи Скудерията, в собствената си компания Ферари нито веднъж не присъства лично на състезанията, а получава информация по телефона. Това вероятно се е дължало отново на пословичното му желание да стои далеч от светлините на прожекторите, но в крайна сметка не се отразява добре на комуникацията с екипа му.
Рождената дата на компанията Ферари – 1939 е близка до тази на Формула 1 и тимът на Енцо е единственият, който участва в почти всяко нейно състезание. През 1951 г. пилотът му – Хосе Гонзалес печели първата титла за тима на Ферари във Формула 1, побеждавайки Алфа Ромео. Коментарът на Енцо е, че пилотът е „убил майка му“, отчитайки специалната връзка с компанията, която поставя начало на кариерата му. Паралелно с производството на състезателни коли, Ферари започват да произвеждат и пътни коли, чиято продажба всъщност финансира участията в надпревари. Компанията създава и най-екстравагантните коли в автомобилната история: или казано с думите на самия Енцо: „Ако ви харесва тази кола, ще ви я направим.“ През 50-те години той се насочва и към американския пазар, отваряйки автокъща в Ню Йорк. Сред известните личности, които са притежавали негови коли са: Стив Макуин, Клинт Истууд, Майлс Дейвис, Роберто Роселини и др. От Ривиерата, през европейския плейбой елит до Холивуд – Ферари привлича фенове на два континента.
Колкото до състезанията, самият Енцо споделя двуполюсното си отношение към тях: те едновременно са неговите „ужасни радости“ и „манията, за която човек трябва да жертва всичко“. Не е малка черната статистика от този златен период за компанията. По време на състезания под флага на Ферари загиват пилоти като Питър Колинс, граф Волфганг фон Трипс, Лоренцо Бандини и Жил Вилньов. През 1957 г. по време на състезание в Миле Миля колата на Ферари катастрофира и отнема живота както на нейните пилоти, така и на 9 души от публиката. Официалният печат на Ватикана оприличава Енцо на съвременен Сатурн, който жертва синовете си в името на победата.
Снимка: By Gillfoto from Juneau, Alaska, United States – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=22577323
Особени са отношенията между Енцо и един от най-известните му пилоти – Ники Лауда, който едва не загива по време на състезание, но получава тежки обгаряния (1976). Състезателят си спомня, че собственикът на Ферари го е харесвал заради неговата прямота, но двамата са водили не малко спорове и кавги. Постепенно Ферари започва да изпитва сериозни финансови затруднения и е принуден да продаде половината дял от компанията на Фиат, но Енцо остава едноличен ръководител по състезателните дейности. През 70-те години като дясна ръка на Енцо се издига Лука Ди Монтедземоло, който е бил предпочитан от бизнесмена поради факта, че не е бил близък с конкретни пилоти или техници. Това запознанство чрез едно радиопредаване довежда до дългогодишно сътрудничество, издигайки Монтедземоло до поста президент на компанията, след смъртта на нейния основател.
Два месеца преди да почине, Енцо получава опрощение от Ватикана и разговаря по телефона с папа Йоан Павел ІІ. Историята на автомобилите Ферари, която започва с раждането на техния създател продължава и до днес като активите на компанията са оценени на над 4 млрд. евро през 2017 г. Кариерата на Енцо е най-добре обобщена от самия него: „Ако можеш да мечтаеш за нещо, значи можеш да го постигнеш“. Така и започва всичко – с един детски блян и любов към високите скорости, за да стигне до черния мустанг върху лъскава червена броня. В епоха, когато колите не са били особено привлекателни, Енцо е новаторът, който показва, че автомобилът може да е перфектната комбинация от технология и елегантност.
