Великите военни изцепки: Испанска катастрофа при Ануал (1921 г.)
Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.
Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
Краят на Първата Световна война (1914-1918г.), поставя Света на прага на най-тежката дипломатическа ситуация в дотогавашната човешка история. Антантата търси начин да се разправи веднъж за винаги с Централните сили о позицията на своята победа. Руската империя рухва, пометена от чудовищна гражданска война, която ще отнеме живота на милиони. Огромните европейски колонии биват преразпределени, а надеждите на местното население, че кръвта на техните синове ще донесе чаканата свобода не се оправдават. Остават шепа държави, които повече или по-малко са незасегнати от Голямата война. Сред тях е и Испания.
Испания е една от най-старите и горди колониални сили и люлка на европейския империализъм. Някога, иберийската държава е властвала над владения, над които Слънцето не залязвало. По-голямата част от Америките се подчинявала на кралете в Мадрид. Испански колонии имало в Африка, Индийския океан и в Пасифика. С издигането на Англия и Холандия през XVII век, славата на Испания започнала да гасне. Революциите в Латинска Америка в началото на XIX век окончателно ликвидирали имперската слава. Останали шепа колонии в Карибите, няколко малки владения в Африка и Филипините. През 1898 г., Съединените щати, улисани в своята имперска експанзия, обявили война на Испания и й отнели последните владения в Карибите (Пуерто Рико, Куба), Гуам (Тихия океан) и Филипините.
За испанците останали само обвитите в пясъчни бури и изгаряни от слънцето земи в Испанска Сахара (дн. Западна Сахара). През 1912 г., след поредица от т.нар. Марокански кризи, Франция се договаря с Испания и й предава северно Мароко (земите около Гибралтарския пролив). Така се появява т.нар. Испански протекторат в Мароко. В хода на Първата Световна война, испанците нямат възможност да затвърдят придобивките си и остават господари само на крайбрежните зони. Възползвайки се от хаоса в Европа, местните бербери, водени от Мухаммад ибн Абд ал Крим ал Хатаби (наричан просто Абд ал Крим), създават своя местна структура, която през 1921 г. обявява независимост по името „република Риф” (по името на областта Риф, която е в основата на берберските територии).
Снимка: By Unknown – 18 Meses de Cautiverio. De Annual a Monte Arruit. Crónica de un testigo. ISBN 978-84-936950-9-5, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=17532955
Откритото отхвърляне на испанския суверенитет вбесява крал Алфонсо XIII (1886-1931 г.). Владетелят е суетен, авторитарен и крайно консервативен човек, който вярва искрено както в цивилизаторската мисия на испанците в Африка, така и в расовото превъзходство на своят народ над арабите. Идеята властта му да бъде оспорена от група „туземни диваци” му се струва меко казано оскърбителна. Кралят упълномощава военните да организират наказателна експедиция, която да се разправи с т.нар. република и окончателно да подчини мароканските територии на испанската корона.
На първо време, испанците решават да използват наличните си сили в Мароко. Около 23 000 войници са концентрирани в района на Мелила под командването на генерал Мануел Фернандес и Силвестре. Основната част от войниците са полуграмотни наборници от най-бедните иберийски провинции. Офицерският корпус е разяждан от корупция, злоупотреби с ресурсите и оръжията и пълно неглижиране на условията, в които живеят войниците. Заплатите, които испанските войници получават са равностойни на 34 тогавашни цента (ок. 15$ днешни пари). Често се случва войници да разменят въоръжението си на местните пазари, за да си купят харна.
Снабдяването с провизии било плачевно – испанците оцелявали на големи дози кафе, малко бобени храни, месо (от време на време) и малък грамаж зеленчуци и хляб. Най-трагично било положението на граничните застави, изградени в населените от бербери планини. В тези позиции нямало дори тоалетни, а хигиенните условия били по-стряскащи дори в сравнение с редовите казарми в крайбрежните градове, за които пътешествениците разказвали плашещи неща. Въпреки това, Силвестре заявил, че има предостатъчно провизии и оръжие за да се справи без проблеми с мароканците. На бюрото му останал недочетения доклад на интендантите, в който се казвало че над 40% от пушките са непригодни за стрелба, липсват униформи, превозни средства и припаси.
Абд ал Крим добре познавал своите възможности и решил да изчака испанците да предприемат първия ход. Общо под знамената на Риф се сражавали около 6-7 000 души. Добре мотивирани, опитни в партизанските боеве, много от тях точни стрелци и ловци. За да не рискува всичките си сили на едно място, ал Крим ги разделя и застава начело на отряд от ок. 3 000 души, които започват да следят движението на испанците.
Снимка: By Augusto Ferrer-Dalmau – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=25238510
Силите на Силвестре навлизат навътре в планините, разтягайки и бе това неадекватните си линии за комуникация. Снабдяването се затруднява и испанското командване се вижда принудено да разпръсне силите си с идеята че отделните отряди ще се изхранват по-лесно, окупирайки по-голяма вражеска територия. Около 70% от силите на Силвестре заемат позиции в множество предни постове (блокаос) – било то вече съществуващи или новоизградени. В авангард е изпратен отряд от 5 000 души, които да настъпят към основните бази на берберите,
На 17 юли, 1921 г., испанските предни части влизат в поредица от престрелки със силите на ал Крим. Кратките сражения траят пет дни и допълнително изтощават силите на Силвестре. На 22 юли, призори, берберите, около 3 000 на брой, атакуват испанските позиции. Силвестре, който е пристигнал в лагера при Ануал само ден по-рано се паникьосва и заповядва оттегляне. Вместо да отбранява Ануал, използвайки предимството си в жива сила и артилерия, Силвестре проиграва всичките си преимущества и подкарва войниците в отстъпление. То започва в 10 сутринта, но скоро прераства в позорно бягство, причинено от пълната липса на комуникация и пълното недоверие на войниците към компрометираните им командири.
Абд ал Крим заповядва пълно настъпление и берберите засипват враговете си с куршуми, Жегата и постоянни вражески огън сриват напълно морала и дисциплината на испанците и в рамките на няколко кървави часа те са догонени и избити, като мнозина са заклани или разстреляни от упор. Един единствен кавалерийски ескадрон – „Ловците от Алкантара”, успяват да запазят формацията и си пробиват път с бой. Генерал Силвестре, виждайки пълния разгром на армията си се самоубива, а еполетите му са предадени на ал Крим, който ги носи като трофей.
Разгромът би бил достатъчен и до тук, но нещата не свършват при Ануал. В рамките на следващите две седмици, берберите атакуват всички останали разпръснати позиции на испанците и ги разгромяват напълно. До 9-ти август, 1921 г., когато спира мароканското настъпление, ок. 14-15 000 испанци са избити или заловени от берберите. Армията, събрана от Силвестре е напълно ликвидирана, а властите в Мадрид се виждат принудени да организират цялостна кампания, която ще се проточи чак до 1927 г.
По своите мащаби, битката при Ануал и последвалия я погром са най-голямото поражение на европейска колониална армия в Африка. Отзвукът от победата на ал Крим е значителен и отеква силно и ясно и в британските и френските колонии. Мароканците се сражават успешно през следващите три години, изграждайки не само военна, но и цивилна администрация в контролираните от тях земи. През 1923 г., отчаяните испанци започват да използват химическо оръжие срещу мароканците.
Бомби със иприт са хвърляни върху берберските села посредством бомбардировачи, закупени от Великобритания и Франция. От Ваймарска Германия пристигат два екипа военни химици, които поставят основите на военно-химическата индустрия ва Испания, чийто първи образци са тествани в Мароко. Дори и тези нехуманни методи не са достатъчни и през 1925г., Франция се включва във войната на испанска страна с танкове и авиация, както и сухопътни части от Алжир и Френско Мароко. Общо над 300 000 войници застават срещу на повече от 20 000 местни войни. Едва тогава, силите на Абд ал Крим най-сетне са победени, а Рифската република е ликвидирана.
