Изкуството на бизнеса: Евлоги и Христо Георгиеви – търговците с големи сърца
Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.
Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.
Машинистът забавя ход и механичния глас в мотрисата ясно оповестява „Софийски университет „Св. Климент Охридски““. Две минути по-късно всеки жител или посетител на столицата вече се намира пред централната фасада на първият български университет. Стълбите му са не само чудесен кът за припек и срещи с познати, но и мястото, на което са почетени дарителите на това висше училище – братята Евлоги и Христо Георгиеви. Статуите на двамата братя са дело на известния скулптор Кирил Шиваров и отдават почит на двама българи, които са имали визия за бъдещето на България. Както е вписано в завещанието на Евлоги: „Само надеждата ми, че ще мога и аз да участвам в преуспяването и величието на отечеството ми ме прави да умра спокойно!“
Тези думи карат сърцето да тупти от патриотизъм, но имат и още по-голяма въздействие, защото са казани от човек, който тръгва от един малък град, намиращ се под чужда власт, за да достигне до статута на един от най-богатите българи през XIX в. От Карлово през Галац до Букурещ, биографията на Евлоги и Христо Георгиеви е като целеустремен влак, който има кристално ясна посока. Те са знаели с какво искат да се занимават, не ги е било страх да рискуват и никога не са спирали да се интересуват от съдбата на родината си и да подпомагат сънародниците си, които не са имали техните възможности.
Място някога населявано от траки и важен пункт от трасето на Подбалканския римски път, свързващ Черноморието със Сердика, Карловската котловина се радва на добро местоположение и благоденствие през по-голямата част от периода на османска власт. Градът, чието име вероятно произлиза от това на Али бей син на Карлъ, достига икономически и духовен разцвет в периода на Възраждането. Произведенията на карловските занаятчии са изпращани до всички краища на Османската империя, градът кипи от над 30-те вида занаяти, които се развиват, а едрите търговски фамилии, сред които има главно български родове, се радват на бизнес взаимоотношение с държави като Франция и Англия.
В тази атмосфера на просперитет и възможности през 1819 г. се ражда Евлоги, а пет години по-късно – Христо в дома на Георги Недев и Евдокия Пулиева. Семейството е сред заможните български родове от онова време като майка им е дъщеря на Тодор Пулиев, първият българин, който учредява фирма в Румъния. От петте деца на Георги и Евдокия оцеляват само двамата братя. Баща им също напуска рано този свят, когато Христо е едва на 6 години, но благодарение на доходите на семейството, майка им успява да ги отгледа и образова по възможно най-престижния за времето си начин.
Първоначално братята учат при Райно Попович, основателят на елино-българското училище в Карлово и един от най-изтъкнатите възрожденски учители и книжовници. Негови ученици са също Петър Берон, Георги Сава Раковски и Ботьо Петков. След училището в родния си град, Евлоги продължава образованието си в Пловдив, а след завършването на гимназия се връща и преподава за известно време в Карлово, вероятно повлиян в тази посока от известния си учител.
Христо Георгиев
Снимка: By Неизвестен – Bulgarian National Libraryhttp://www.nationallibrary.bg/, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11147875
Когато навършва 18 години той заминава в Галац, където братята на майка му Христо и Никола Пулиеви ръководят семейния бизнес с търговия на ориз. Макар и млад и все още зелен, както се казва, Евлоги има визия за развитието на фирмата и не след дълго той, брат му Христо и вуйчовците му подписват общ протокол за съдружническа фирма Пулеви-Георгиеви като всеки един от тях влага средства в семейния бизнес.
Свидетелство за неговия успех дори в този ранен етап на търговската му кариера е факта, че 20-годишен той влага 27 000 гроша (ок. 120 000 дн. лева), което е половината от сумата, която предоставя братът на майка му – Никола. Вече равноправни партньори, братята Георгиеви не щадят време и усилия, а се впускат в усилена работа и търгуват с ориз, зърнени храни и самоковско желязо. Пулиеви действат на местно ниво в Карлово, Христо е звеното в Букурещ, а Евлоги действа в Галац.
В началото на 50-те години на XIX в. бизнесът се разраства и Евлоги и Христо започват тясно сътрудничество с гръцката фирма „Теолого“, която е учредила фирми в Манчестър и се занимава с внос на луксозни и хранителни стоки като платове, захар, подправки, ром и кафе. През 1852 г. капиталът на вуйчовците в сравнение с този на двамата братя е почти равен. Евлоги и Христо не спират до тук и не се задоволяват само с усъвършенстване на тънкостите на търговския занаят, а решават да инвестират пари и усилия в сферата на банкерството. Това се оказва едно от най-далновидните им решения, защото в навечерието на Освобождението над 85% от доходите им произтичат от банкерска къща „Евлоги и Христо Георгиеви“.
Банкерската къща се превръща в едно от сигурните места за влагане на финансите на родолюбиви българи и до края на XIX в. в нея се съхраняват капиталите на около 15 видни личности, между които Михаил Кефалов, д-р Петър Берон и др. Известен със своето родолюбие и честност, Евлоги Георгиев следи за правилното използване на средствата, а след Освобождението на България съдейства за оформянето им като дарителски фондове и предаване на натрупаните капитали на българската държава. Като изпълнители на волята на завещателя, а и със собствени средства Евлоги и Христо Георгиеви участват в издръжката на бедни ученици да продължат образованието си в чужбина и подпомагат с парични средства дружества, читалища, училища, болници.
През 1862 г. Евлоги и Христо Георгиеви са сред основателите на „Добродетелна дружина“, благотворително дружество, което освен всичко останало е и политически проводник на руската политика на Балканите. Този етап от живота им носи най-голямото черно петно върху биографиите на двамата видни търговци, тъй като ги противопоставя на българските революционери, които се намират в пределите на родината или са емигрирали в Румъния. Възгледите на едните и другите често са противоречиви, което до голяма степен се дължи на „дългата“ ръка на Русия.
Пример за това е факта, че през 1864 г. в Букурещ Раковски издава в. „Будущност“ с паричната помощ на Христо Георгиев, но под натиска на руския консул, финансирането е прекратено.
Това не е нито първият, нито последният случай, в който двамата братя действат предпазливо. Още по време на Кримската война (1853-1856 г.) имената им са замесени в скандал за 100 000 рубли, събрани за неосъществена четническа кампания, за които се твърди, че Христо ги е прибрал и включил в капитала на семейната фирма. Според някои източници двамата братя дори са информирали османските власти за преминаването на четата на Стефан Караджа и Хаджи Димитър в пределите на България.
Същевременно противоречивите оценки се засилват, тъй като видни българи като Иван Евстатиев Гешов и генерал Паренсов споделят мнението, че „нито едно сериозно начинание, имащо за цел подобрението на България, не минава без Евлоги“. Вероятно истината е някъде по средата. Умерената и премислена политика на двамата братя е в разрез с идеите и устрема на революционерите, като по-скоро това противопоставяне е междуличностно.
Евлоги Георгиев
Факт, който години по-късно потвърждава това е касирането на Евлоги Георгиев като депутат във Второто обикновено народно събрание от страна на Стефан Стамболов и привържениците му, след което заможният българин никога повече не стъпва на българска земя. Въпреки огорчението в личностен план, Евлоги никога не загърбва идеята си за „по-голямата картина“, а именно – подпомагането на българската държава.
На 6 март 1872 г. Христо Георгиев умира внезапно, което е огромен удар за брат му. След това събитие Евлоги се установява за постоянно в Букурещ на улица „Мошинор“ № 80. Двуетажната постройка е не само лично жилище, но и мястото, където е разположена кантората му. Той го споделя с вуйна си Елисавета Пулиева, която се грижи за племенника си след насилствената смърт на съпруга си.
Макар да липсват много подробности за личния живот на Евлоги от останалите разкази в рода му се знае, че той е водел самотен начин на живот. Също като брат си Христо, за когото се знае, че дамата, с която искали да го сгодят имала очи като котка, Евлоги никога не се жени. Бил е работохолик, който дори в свободното си време е следял борсата и се е интересувал от събитията, публикувани в европейската преса. Владеел е няколко езика – румънски, френски, немски, гръцки, които са му били от огромна полза при установяване на търговски контакти. Във възгледите си бил по-скоро консервативен, но твърд, безкомпромисен и последователен.
Когато през 1897 г. Евлоги затваря очи завинаги оставя след себе си богата благотворителна дейност, огромно богатство и едно спорно завещание, което ще витае из съдебните зали в продължение повече от 10 години. Последните му желания се оказват лавровия венец на филантропската му дейност, но и един от спорните правни въпроси в съвременната българска история. За „универсален наследник“ на завещанието е посочен Иван Евстатиев Гешов – близък на семейство Георгиеви (женен за една от братовчедките им) и в делови отношения с братята. От наследството в размер от над 22 милиона лева, Евлоги разпределя малка сума на роднините си, огромно количество за благотворителност и остатък, който се падал на наследника му. По лични, а и от един момент нататък, по политически причини, едва през 1911 г. се слага край на сагата със завещанието и се доказва, че то не е било подправено от Гешов.
Една от най-важните точки за България е 13, съгласно която Евлоги оставя 6 млн. лева (ок. 115 000 000 дн. лева), с които определената от него ефория „ще основе и поддържа едно висше училище в един град на България или Румелия, гдето тя намери за уместно. Това училище да носи името „Бр. Евл. и Хр. Георгиеви от Карлово.“ За място, членовете на ефорията избират имотите, закупени приживе от видния българин в центъра на София. А благодарение на забавянето на делото сумата за изграждането на това висше училище почти се удвоява. През 1924 г. е направена първата копка на главната сграда на университета, а десет години по-късно тя е тържествено открита.
Братя Евлоги и Христо Георгиеви развиват не само активна търговска и банкерска дейност, но и подпомагат финансово редица институции и финансират следването на не малко младежи. Наред с всичко постигнато, най-значимото им и запомнящо се дело е дарението, което оставят за създавано на първия университет в България. Сбъдва се и волята на Евлоги „ще поставят в салона на училището портретите ни, а в двора на училището ще въздигнат в наша памет две мраморни статуи.“ И днес пред вратите на университета, стоят статуите на двамата братя, излети от бронз.
