За лоботомията и хората – кратката история на Хенри М.
Медицината все още не е разбрала къде се намира човешката душа, не знаем дали е в някой крайник, дали е в сърдечната помпа, изпращаща кръв по цялото тялото е толкова удохотворена, колкото бихме искали, а защо да не е в дълбините на мозъка? На този въпрос няма отговор, но през годините, различни лекари, включително д-р Бенет Омалу са доказали, че мозъкът остава най-важният орган в човешкото тяло. Той пази информацията за двигателните ни способности, спомените и инструкциите за всичко, което правим всеки ден, можем да допускаме, че дори съзнанието ни се е скрило някъде там. Зад коравата черепна кутия се крие една много сериозна вселена, все още недостъпна за електронния свят, изкуствения интелект и останалите дигитални средства. Без съмнение, мозъкът остава последният фронт на свободата. А сега си представете, че същият е компрометиран и попадне в грешните ръце.
Снимка: Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=25399602
Малкият Хенри Молейсън (само на 6-7 години) се прибирал към дома си за вечеря. Докато пресичал, той е блъснат от преминаващ велосипед. Ударът е толкова силен, че младежът излита и пада на главата си, изпадайки в безсъзнание. След събуждането, Молейсън успял да се възстанови – почти. Раните зарастват, но епелептичните пристъпи стават все по-чести. Лекарствата не помагали и всеки ден бил истинско наказание за детето. В опита си да помогнат, родителите успели да продадат детето си на дявола и за съжаление – негов дядо. Безкрайните пристъпи мотивирали дядо Уилям Бийчър Сковил да се намеси.
Въпросният е възпитаник на медицинския университет в Пенсилвания и сериозен привърженик на лоботомията. Според д-р Сковил, няма нищо, което лоботомията не би могла да излекува, по тази прричина и толкова страстно се практикува. Макар и малкият Хенри да е бил напълно здрав психически, дядо бил сигурен, че може да оправи момчето, дори и с цената на разбит череп и скопен мозък. Едва ли някой е подозирал, че детето с епилепсия ще се превърне в един от най-добрите пациенти на 20-и век, както е описван днес. След доста прегледи, родителите се съгласяват да изпратят сина си в болницата.
Д-р Сковил отворил черепа на внука си, но този път, неговата цел не била фронталния лоб. Електроенцефалограмата не показвала нито една точка от мозъчната кора, където има увреждане. Сковил използвал плоска шпатула, за да размести фронталния лоб и да надникне малко по-дълбоко в темпоралния, където може да се крие атрофирала мозъчна тъкан. Отново липсвали доказателства, които да разкрият такава щета.
Обикновено при негативни резултати, лекарите прекратяват операцията и просто търсят друг вариант за лечение, но вместо това, Сковил преценил, че е редно да направи нещо – все пак е отворил черепа на момчето. Решението било лесно, с всмукателен катетър, той решил да унищожи 3-те зони на темпоралния лоб. Заради глупостта на родителите си, Хенри понесал най-тежката възможна загуба – обезличил се. Неговата официална диагноза е антероградна амнезия – пациентът не може да формира нови спомени. Спомените за последните 2 години били също унищожени и младежът останал в капана на собствения си мозък или каквото е останало от него.
Самият Сковил се наслаждавал на всяка възможност да направи лоботомия – все пак е решил да я приложи на бившата си жена и до 70-те години на миналия век е обяснявал на пациенти, че тази процедура не крие никакви рискове. Бедната Емили също получила лоботомия като коледен подарък. До тази интервенция се стигнало, след като дамата разбрала, че нейният мъж е изневерявал с друга. От напрежението и стреса, съпругата започнала да халюцинира. Уилям пък не искал да си губи времето с истеричната си съпруга и я изпратил в дом за душевно болни, където получила сериозно количество успокоителни, които да я превърнат зеленчук. Понеже нямало какво да каже повече по темата, дамата била лоботомирана. След това правила компания на Уилям и новата му по-красива приятелка в семейното жилище.
Снимка: By Photography Harris A Ewing – Saturday Evening Post, 24 May 1941, pages 18-19, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=24641578
Хенри или Х.М., както ще бъде известен за медицината, изгубил временната си памет. Трагедията му е, че не можел да си спомни нищо. Не знаел къде е стаята му, не знаел къде е тоалетната, не помнил как да я използва, когато стигне там. Хенри е пътешественик на всекидневния свят и всичко ново е незапомнено старо.
С подобна диагноза, неврологът от Монреал, Д-р Бренда Милнър решила да потърси за съдействие родителите на Хенри. Благодарение на него, тя успяла да установи, че човек разполага с два независими дяла на паметта в мозъка.
В този случай, Хенри имал един здрав. Изследването приключило, но вместо с това да приключи историята, Х.М. бива наследен от Сюзън Коркин, която получила позиция в Мазачузетския институт по технология. Дамата е толкова амбициозна и заинтригувана, че просто няма как да даде своята златна мина, не и преди да постигне всичко възможно в медицината. Коркин започнала да се разпорежда с пациента си, не позволявала на никого да се доближи до него, освен ако не изпълни нейните желания. Опитно ѝ зайче щяло да прекара целият си живот в пътешествия до университета и обратно, от 1953-а до смъртта му през 2008-а.
Направената лоботомия завещава само болка и страдание, заличавани от вече повреденото съзнание. Хенри бил отдаван „под наем“, а Коркин успяла да получили сериозни суми от различни учени и грандове, които искали да изследват този медицински феномен. За сметка на това, пациентът получавал само скромна инвалидна пенсия. При липсата на разсъдък, обикновено родителите трябва да дават разрешение за определени процедури. Институтът много добре знаел, че никой няма да се съгласи, детето му да бъде измъчвано с електрошок в гърдите, за да стане ясно какъв праг на болка има. Коркин наела съдия-изпълнител, който да оторизира всичко това. Братовчедът на Хенри живеел само на няколко километра от болницата, но той самият не бил потърсен.
Изследванията продължили и след смъртта му, „попечителката“ изпратила мозъка на колега от университета в Калифорния. Якопо Анес е италиански невролог, който искал да види мозъкът на този феномен. Още в първите минути успял да забележи, че има наранявания във фронталния лоб, причинени най-вероятно от шпатулата, с която Сковил се е опитвал да стигне до въпросната зона. Установяването на тази щета практически анулирала всички видове изследвания, направени от лекарите до този момент. Атакуването на фронталния лоб е обикновена практика на лоботомията, но Сковил споделя, че е извършил съвсем различна процедура, повторна проверка можела да убие пациента, следователно никога не е направена. Всички работили около 50 години на теорията, че е увреден само темпоралният лоб. След като разбрала това, Коркин веднага използвала адвокатите на университета, за да върне мозъка и да прикрие фаталната подробност. Освен това, адвокатите успели да вземат всички записи на италианския хирург, следователно нямало как да се докажже безумната грешка на медицината. Историята завършва с това, че на финала, всички архиви за пациента са унищожени, зверствата върху него остават завинаги в тайна, а някъде в записките, включително и Уикипедия се смята, че „Х.М.“ е пациентът на медицината на 20-и век.
Целият скандал е описан в книгата на Люк Дитрик „Пациент Х.М: История на паметта, лудостта и семейните тайни“. След публикуването на статия в Ню Йорк Таймс, представители на МУТ представят документи, с които показва, че твърденията на журналистта са лъжа – тяхната версия е, че за всяко зверство са имали разрешение от родителите. Люк Дитрич парира, представяйки запис от последното интервю, където Сюзан Коркин заявява, че има намерения да унищожи целият архив и да затрие историята на „пациентът на 20-и век“, гарантирайки своя труд, както и този на колегите си.
