Оскар Уайлд и Алфред Дъглас: Любов като по текст на АББА с финал като концерт на Мерилин Менсън
“Мистерията на любовта е по-голяма от тази на смъртта”.
Казал го е, сякаш е имал предвид себе си, може би най-филиграният в изказа си, ироничен и безкрайно симпатичен представител на британската литература. Обичан или презиран заради откритите си прояви на хомосексуалност и пиперливото си чувство за хумор, Оскар Уайлд (1854-1900) е творец, чиито творчество и живот е много трудно да бъдат побрани от един профан на перото като мен в анорексичните две хиляди думи.
И да, понеже това е невъзможно, ще направя опит да осветля един-единствен аспект от невероятно вълнуващия му живот. Първо, защото става въпрос за една катаклизмична, крайно скандална и предварително обречена на разочарование, болка и провал love story, която заслужава свое собствено място в световната галерия на най-великите любови за всички времена. И второ, защото… ами просто толкова си мога.
Ще започна разказа си за тази невъобразима любовна история отзад-напред.
На 31 януари 2017 г. повече от пет хиляди мъже, осъдени заради различната си сексуалност в Англия и Уелс, получават посмъртна реабилитация по Закона на Тюринг. Един от тях е Оскар Уайлд. Милионите му фенове по света само могат да се надяват, че все отнякъде той надзърта надолу, към нас, простосмъртните, и с грациозна превзетост поднася копринена кърпичка с извезаните си инициали към носа си преди да възкликне: “Доживях някой да ми се извини, задето всички други са свине!”
Но за да разберем как се стига дотам, че името на великият уелсец се озовава в списъка на помилваните по този закон, трябва да направим един гигантски скок назад във времето.
И ето ни в година 1891.
Оскар Уайлд среща младия лорд Алфред Дъглас в прекрасното архитектурно бижу на северната френска провинция Руан. Дъглас, когото всички назовават на галено Боузи, е на 21 и е студент в Оксфорд. Талантливото (както много хора твърдят!) поетче вече е препрочело цели 14 пъти “Портретът на Дориан Грей” и си мисли, че познава творчеството на новия си познат из основи. По това време “новият познат” е вече утвърден драматург, женен, с двама сина. Но само когато зърва Боузи Дъглас, на секундата забравя и за съпругата, и за децата, и за литературните заслуги. За Бога, забравя дори, че пие следобедния си чай с две вместо с три бучки захар!
Всъщност напълно разбираемо е защо Уайлд губи ума си по младия лорд. Външността му може да бъде описана само с една дума: ангелска! Освен че е божествено красив (бледа кожа, руси коси, сини очи и така нататък), момчето е и аристократ по рождение – той е най-малкият син на маркизата на Куинсбъри. Както казват англоговорящите: The kid’s got the full package. (Хлапето разполага с целия необходим арсенал.) Въпреки високоволтовия емоционален заряд обаче, нищо по-особено не се случва през тази първа година на запознанството им.
През юни следващата година обаче Дъглас решава да се допита до Уайлд за съвет и помощ, понеже някакъв си там си позволява да го изнудва. Оскар мобилизира адвокатите си и най-вече доверения си приятел Джордж Люис, който успява да разреши проблема на травмирания аристократ. Дали от чувство на признателност или поради други мотиви, Боузи се оставя Уайлд да обгрижва не само правните му, но и всички останали нужди. До края на декември двамата вече “ходят” сериозно и са почти неразделни. Из Лондон плъзват слухове, за които отначало Оскар нехае, понеже той винаги е бил над тези неща и мнението на зле облеченото простолюдие никога не е било фактор в живота му. Боузи, от своя страна, е още по-малко заинтересован да крие връзката си, защото, ехо-о-о!, той не движи с кого да е, а със самия Оскар Уайлд.
Лорд Алфред „Боузи“ Дъглас
За да добие човек по-ясна представа за необяснимо силното влияние, което младият лорд упражнява върху драматурга, е нужно само да надникнем в писмото, което Оскар пише на своя приятел Робърт Рос: “Скъпи Боби, Боузи настоя да спрем за сандвичи. Той е същински нарцис – толкова бял и златен (…) Боузи ми се струва уморен и така полегнал на дивана прилича на зюмбюл. Просто го боготворя.”
Двамата не крият връзката си. Оскар е перфектният любовник: известен, интересен, разкрепостен и най-важното – щедър. Той не се скъпѝ да обсипва Боузи със скъпи подаръци, а допълнително му дава “джобни”, с които да задоволява всичките си прищевки. За всичко това красивият младеж се отблагодарява по единствения начин, който знае – секс и спорадични прояви на привързаност и интимност. Боузи няма проблем да представи Оскар като свой “компаньон” дори на майка си, лейди Куинсбъри, а тя толкова ще впечатли Уайлд, че в последствие ще се превърне в прототип на героиня в една от най-популярните му комедии “Колко е важно да бъдеш сериозен”.
С течение на времето става ясно, че Боузи съвсем не е такова ангелче, каквото външността му предполага.
Въпреки това обаче много дълго той успява успешно да експлоатира всеки сантиметър от тялото, кесията и душата на известния си любовник. Собствените му приятели го описват като покварен, разглезен и безпардонен егоист. Боузи Дъглас пропилява купища пари за хазарт и компанията на момчета на неговата възраст, защото е сигурен, че каквито и магарии да върши, Оскар ще покрие безразсъдните му разходи. А за да не кара Оскар да се чувства изолиран от живота, който той живее извън интелектуалната му компания, го запознава с дузина проституиращи момчета.
Оскар гледа с неохота на всичко това, но в крайна сметка оценява по достойнство жеста, понеже в крайно хетеронормативния климат на Викторианска Англия тези млади жреци на любовта са единственият оазис, където мъже със забранена сексуална ориентация като неговата биха могли да намерят “пристан” за либидото си. Няма сигурни данни Уайлд някога да се е възползвал от услугите на мъжки проститутки, обаче счетоводните книги не лъжат за други неща. Все още влюбен до уши в Боузи, драматургът продължава да обсипва красивото си гадже с подаръци – от “малко кеш за харчене” до златни и сребърни табакери и други ценни предмети.
През 1893 г. Уайлд започва да усеща негативни повеи на социалните ветрове в негова посока и взима благоразумното решение да заживее в хотел. Така, мисли си той, ще избегне излишната шумотевица и любопитните погледи и ще може да се среща на спокойствие с Боузи и другите, случайно приходящи млади любовници. На Дъглас обаче не му пука за общественото мнение и демонстративно влиза и излиза от хотела през централния вход, така че дори мишките да знаят, че той няма намерение да крие любовните си отношения с един от гостите. Подобно поведение няма как да не постави Оскар в рискова позиция, понеже в Англия по това време “непристойните отношения между мъже” са забранени със закон. Приятелите на Боузи го съветват да бъде по-дискретен, за да не докара беля на главата на любовника си, но младият лорд нехае за последствията от непредпазливото си поведение. Така той предизвиква лавина от събития, които в крайна сметка довеждат до трагични резултати.
Нещата се объркват, когато в цялостната картинка се появява фигурата на отдавна низвергнатия баща на Боузи – Джон Шолто Дъглас, Девети маркиз на Куинсбъри. Един ден, на влизане в частния клуб, на който е член от години, на Оскар му връчват бележка, адресирана до “Оскар Уайлд, позьор и содомит”.
Въпреки собствените си съмнения и съображенията на най-близките си хора, но злобно подкокоросван от Боузи, Оскар подава жалба от частен характер за клевета срещу маркиза. Последният е призован от съда да докаже с факти, че написаното от него в бележката е истина. Джон Дъглас наема частни детективи да следят Оскар, подправя любовни писма и подкупва проституиращи момчета да се закълнат, че Уайлд е мърсувал с тях. И voilá! – ето ги неопровержимите доказателства за престъплението на драматурга.
Кадър от филма „Уайлд“. В ролята на Оскар е актьорът Стивън Фрай, а в тази на Боузи – Джъд Лоу.
От този момент нататък Оскар Уайлд е в ада. Откъдето, впрочем, не успява да се измъкне до края на живота си.
Животът на изтъкнатия, обичан и многоуважаван до този момент лондончанин се превръща в обект на всенароден интерес, граничещ с истерията. Уайлд е изправен пред съда по обвинения в содомия и непристойно поведение и е осъден на две години в затвора Рединг. Режимът в затвора е нечовешки. Освен че цялостното състояние на здравето му се влошава, писателят получава рана с необясним произход в дясното ухо, която след време ще стане причина за развитието на смъртоносен менингит. 19 месеца не му е разрешено да пише. Той агонизира – повече душевно, отколкото физически и въпреки предателството, не престава да се надява на любовта и подкрепата на Боузи. Последният обаче реагира повече от коравосърдечно и има наглостта да му заяви, че вече не му е интересен, както по времето, когато Уайлд го е поставял на пиедестала на своето възхищение.
Оскар е съкрушен и наранен. Когато забраната за писане пада, той създава най-дългото и най-прочувствено епистоларно любовно писмо-изповед на всички времена – De profundis (От бездната), в което дава воля на чувството си на отвращение към суетността и предателската природа на Боузи. Уайлд не само описва възходите и спадовете в тяхната връзка, но разсъждава и над собствения си живот, страданието, човешката природа и артистичната натура. Правилникът на затвора не му позволява да изпрати писмото на получателя, затова Оскар предава ръкописа на Робърт Рос, инструктирайки го да изпрати копие на Боузи. De profundis е публикуван за първи път през 1905 г., пет години след смъртта на автора.
Уайлд е пуснат е свобода през 1897 г. В опита си да се скрие вдън земя, сменя името си на Себастиан Мелмот и се преселва във Франция. Заживява в мизерна хотелска стая. Междувременно съпругата му Констанс се опитва да се разграничи от съдбата на опозорения си мъж и сменя фамилията на децата си от Уайлд на Холанд.
Случилото се в последствие е доказателство за това, че любовта е по-силна от всичко. Пряко целия здрав разум на света и въпреки всички унижения и несгоди, които е понесъл заради него, Уайлд отново се свързва с Боузи и му предлага да прекарат зимата заедно в Неапол. Тъй като Боузи притежава психиката на завършен социопат, няма проблем да приеме предложението. И така двамата (бивши?) любовници заминават за Италия.
На пръв поглед невинна случка в малко ресторантче на остров Капри обаче ще се окаже фатална за по-нататъшния развой на отношенията им. Един ден, тъкмо седнали да обядват във въпросното заведение, собственикът идва при масата им и учтиво ги моли да отидат другаде да се нахранят, за да не смущават с присъствието си редовните клиенти. Скоро този инцидент е в устата на всеки жител на острова. Британското посолство в Италия също е уведомено, че осъден за “сексуални перверзии” британски гражданин “безчинства” на територията на страната. А когато новината прехвърля границите на Италия, на роднините и на двете страни им се налага да вземат мерки, за да предотвратят развихрянето на по-голям скандал. В резултат бившата съпруга на Оскар му спира годишната издръжка, а маркиза Куинзбъри не остава по-назад и врътва кранчето на доходите на развратното си синче. Маркизата спира да плаща сметките на влюбените гълъбчета и нарежда на Боузи моментално да се върне вкъщи. Пак тя оставя малко пари на Оскар, с които да се махне от Капри. Унизен за пореден път, на него не му оставя друго освен да се върне в Париж.
С това връзката между лорд Дъглас и Оскар Уайлд окончателно приключва. А Уайлд най-после проумява думите, които самият той вече е сложил на хартия: “Грешката ми не бе в това, че не се разделях с теб, а в това, че се разделях с теб твърде често.”
Боузи повече не смее да се доближи до любовника си не толкова от акумулирана неприязън, колкото от страх да не бъде обезнаследен от семейството си. През 1902 г. се жени за богатата наследница Олив Еленор Кастънс. На двойката се ражда син, който страда от шизофрения и умира в лудница през 1964 г. Бракът на двамата не просъществува дълго. До края на живота си през 1945 г. Боузи живее от наследството на мама, защото таткото междувременно е успял да профука всичките си пари и имущество.
Що се отнася до Оскар Уайлд, той така и не успява да се възстанови след последните събития. В продължение на три години живее в долнопробни и евтини хотелски стаи, неспособен да впрегне в действие дори една стотна от творческата си енергия, наранен от кинжала на предателската любов и загубил вяра в хората изобщо. Нищо вече не е останало в опустошения му живот. Нищо освен може би само горчивата равносметка, че “на света съществуват само две трагедии, едната е да не получиш каквото си искал, другата е да го получиш.“
Оскар Уайлд издъхва сам и нелюбим на никого в мизерната си стая в долнопробен хотел на Rue Des Beaux-Arts в Париж. Той е на 46 години. Днес надгробната му плоча в парижкото гробище Пер-ла-Шез, е покрита с размазани следи от червило на поклонници и фенове на творчеството му от цял свят.
И аз бях там…някога. И оставих на гроба на Оскар бяла роза като символ на чистотата и личната ми почит. Защо бяла? Защото и аз като него съм на мнение, че “греховете на плътта не са важни. Tе са болести, които лекарите лекуват. Само греховете на душата са срамни.”
