Историята на Лив Улман и Ингмар Бергман: 150 нюанса любов, ярост, копнеж и самота

Хората казват, че е нечувано издевателство върху психиката да се влюбиш в човек, с когото работиш. И издевателството се превръща в изпитание за душата, когато това продължава години наред и никой от двамата не намира сили в себе си да каже “Стига! Това беше!” “Жертвите” на този вид любовни взаимоотношения описват такъв вид връзка като ад, в който хем изгаряш, хем умираш от студ.

В случая със “студените” скандинавци Лив Улман и Ингмар Бергман адът се оказва по-скоро експеримент, резултатите от който единствената оцеляла в битката с живота, Лив, все още намира за необясними .

“Минали са почти 50 години, откакто бяхме за последно заедно, “ казва тя. “И въпреки че не съм престанала да анализирам връзката ни през цялото това време, все още не мога да си обясня как стана така, че всичко случило се между нас, беше абсолютно противоположно на тогавашната ми представа за това кое е правилно. Разведох се. Родих извънбрачно дете. Силно религиозното ми семейство не искаше и да чува за мен. И все пак… Все пак за първи път в живота си чувствах, че съм на сигурно място. Нужно ми беше само да се огледам в очите му, за да знам това. Да знам, че съм себе си и че някой ме разбира. Дори когато си тръгнах и повече не се върнах при него, съзнавах, че приятелството ни, родено от страстта, ще трае вечно. Него вече го няма. Понякога разглеждам старите ни снимки. Някои от тях не помня кога са направени. На тях съм заспала на стола, а той е хванат в кадър как, минавайки покрай мен, нежно ме докосва. Ние се правехме взаимно щастливи и изобщо нямаше значение, че междувременно се и наранявахме. “

Отстрани погледнато, връзката им звучи като клише. Улегнал и всепризнат режисьор на 47 и 26-годишната красива като порцеланова статуя старлетка. Рядко се среща обаче любов, започнала на снимачната площадка, която да се развие по толкова стендаловски драматичен начин. Любов, в която, макар и просъществувала статистически едва пет години, има от всичко по много: и любов, и ярост, и самота, и копнеж. Изобщо любов като на филм.

С Биби Андершон в „Персона“

Норвежката актриса Лив Улман (1938- ) и гениалният шведски режисьор Ингмар Бергман (1917 – 2007) се запознават през 1965 г. покрай Биби Андершон – актриса, която Бергман вече неколкократно е снимал и… обграждал с интимно внимание. Лив пък вече е направила впечатление в родината си с дебютната си роля в комедията “Глупаци в планината” (1957), както и с някои забележителни театрални роли. В един момент обаче Осло става твърде малък и провинциален, за да побере амбициите на младата актриса, прекарала заради професията на баща си детството си в метрополиси като Токио, Торонто и Ню Йорк. Тя мисли, че съседна Швеция ще й предостави много повече възможности както да разгърне таланта си, така и да заживее по-вълнуващо.

В Стокхолм тя се запознава с Биби Андершон и двете стават приятелки. Един ден, както си вървят по улицата, случайно срещат Бергман. Ето как Лив си спомня този момент: “Ингмар поздрави Биби и после задържа погледа си върху мен. Каза, че в момента пише сценарий за филм, в който Биби ще играе една от главните роли. Попита ме дали искам и аз да участвам. Отговорих, че да, разбира се, че искам. После обаче споделих на Биби съмнението си, че Бергман ми е предложил ролята от учтивост и вероятно няма намерение наистина да ме ангажира.”

Улман обаче е в голяма грешка. В момента, в който режисьорът вижда двете приятелки заедно, приликата помежду им направо го поразява и той веднага решава, че са перфектни за ролите на Алма и Елизабет в новия му проект “Персона”.

Бергман написва сценария в рамките само на 14 дни по време на болничен престой заради двойна бронхопневмония. Филмът се снима в по-голямата си част на малкия остров Форьо. Сюжетът е повече от зловещ. Алма (Андершон) е медицинска сестра, която се грижи за известна театрална актриса (Улман), която неочаквано е престанала да говори. Във филма двете жени заживяват в уединена хижа на острова и с течение на времето си стават толкова близки, че за Алма става невъзможно да разграничи личността си от тази на пациентката си. Филмът се превръща в една от най-значителните ленти на европейското кино през 20-ти век, а самият Бергман го оценява като най-добрият в дългата си кариера.

Getty Images

Когато започват да снимат “Персона”, Биби Андершон подшушва на Лив, че режисьорът може би се интересува не само от актьорски й умения.

Не си ли забелязала как те гледа? – пита Биби своята приятелка.

Кой? Бергман? Да не си полудяла? – отвръща Лив.

Няма как, мисли си тя, нещо да се случи между двамата. По това време и той, и тя са женени за други хора. Той – за четвъртата си жена Кеби Ларетей, а тя – за Ханс Якоб “Йепе” Станг. Само че Биби се оказва много проницателна и е видяла знаците преди всички други. Една нощ, докато седят на плажа, Бергман се обръща към Лив и казва с равен глас: “Миналата нощ сънувах как завинаги ще бъдем заедно.” Така и става.

Страстта им един към друг се разгаря с такава сила, че едва не изпепелява всички и всичко около тях.

Първото си лято заедно двамата прекарват в къщата, която режисьорът е построил на остров Форьо. Той предвидливо издига висок зид откъм едната страна на имота, за да предпази новата си любов от любопитните погледи на местните и нахалните фото-обективи на папараците. По думите на самата Лив къщата заприличва на затвор.Това обаче не може да помрачи опиянението и радостта от тези първи месеци на съвместния живот, за които тя си спомня с носталгия: “Все едно съществувах, обгърната от мека завеса от слънчева светлина, копнеж и щастие. Никое друго лято не може да се сравни с онова лято.”

Първата година обаче отминава неусетно и усещането, че живее в затвор започва да става все по-осезателно.

“Скоро започнаха проявите му на ревност, която на моменти беше агресивна и не познаваща граници.” Сряда е единственият ден от седмицата, през който й е позволено да напуска къщата и да се среща с други хора. Всеки път, когато наближи “вечерният час”, Бергман стои пред прага и я чака да се върне – вперил поглед в пътя, скръстил ръце на гърди, навъсен. Все по-често Бергман позволява на гнева да повлиява на работата му като за всички от екипа е ясно, че с някои свои режисьорски решения цели да накаже Лив. Веднъж, например, я кара да застане опасно близко до силно горящ огън, а друг път, докато снимат сцена от “Срам” в малка лодка насред зима, Бергман безсърдечно оставя любимата си почти да се вкочени от студ.

Въпреки почти сляпата си привързаност към Бергман, Лив все пак не си е изгубила напълно ума по него и осъзнава, че гневът му е подхранван от емоционална несигурност. В резултат на това прозрение обожанието й постепенно се трансформира в уважение. След раздялата двамата навлизат в такава фаза на взаимоотношенията си, която в някои аспекти е много по-силна и дълбока в сравнение с тази, през която са интимни.
“Ингмар обичаше да си говорим по телефона. Понякога, на връщане от представление, например, зарязвах колата още на пътя и тичах паникьосана към къщи, защото знаех, че той ще звънне точно в десет и половина. Трябваше да вдигна на всяка цена, иначе лошо ми се пишеше. И до ден днешен бързам да се прибера навреме – навик, който, предполагам, ми е останал от онова време.”

Getty Images

Двамата са заедно пет години (между 1965 и 1970 г.). Никога не сключват брак. Улман участва в 12 филма на Бергман. Двамата имат дъщеря, която се ражда година, след като се срещат за първи път на снимачната площадка на “Персона. Кръщават детето Лин. Днес Лин Улман е на 52, живее в Осло заедно със съпруга си и четирите им деца и е известен журналист и писател.

Гениалният швед присъства под различни форми в живота на Лив Улман цели четири десетилетия: като вдъхновение, любовник, любим, насилник, баща на дъщеря й, приятел, враг, бог… Всъщност стоп! 12 години след смъртта си през 2007 г. вирусът “Бергман” продължава да “тече” във вените на Лив.

В интервю от миналата година вече 80-годишната актриса споделя: “Понякога ме обхваща странно чувство. Успях да направя много неща в живота и без Ингмар: играх на театрална сцена, писах книги и години наред работих за каузата на бежанците. Обаче през цялото това време го носех на гърба си като багаж, с който така и не можах да се разделя. Въпреки че отдавна вече го няма, продължавам да го ценя и да го обичам. Веднъж ми каза: “Лив, ти си моята Страдивариус”. Това е най-големият комплимент, който някога съм получавала в живота си.”