Лошите момичета на историята: Донка Ушлинова – забравеният герой от три войни
От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.
И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.
В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.
Първият орден в историята на новата българска държава е този „За храброст”. По немски образец, във формата на малтийски кръст, с лъв по средата и две преплетени саби, този орден се появява за първи път през 1880 г. и е открито неподчинение към постулатите на Берлинския договор, който забранява създаването на висши държавни отличия.
Една от неговите разновидности е войнишкият кръст „За храброст”, наричан още „знак на ордена „За храброст”. Този медал се връчва на български войници, които са проявили изключителен героизъм на бойното поле. Малцина са тези които го получават повече от веднъж, а още по-малко – тези, отличени с първа степен. Един от тях е Донка Ушлинова, известна още като Донка Войвода или Донка Комитката. Българка, съпруга и герой от три войни, която се е хвърляла самоотвержено в битки за свободата на България, а днес тъне в миглите на родната ни история.
Жена-войн, оцеляла в три войни. Това описание неизменно извиква в съзнанието образ, наподобяващ Бриен от „Игра на тронове” или женски вариант на Рамбо, въоръжен до зъби. Всъщност на външен вид Донка не е нито исполин, нито буди ужас и страх. Според спомените на нейни съвременници тя е ниска, мургава и с големи очи. По душа е любознателна, винаги готова да размени дума с всеки, даже доста бъбрива, никога не се оплаква, а преминава през тренировките, несгодите и изпитанията наравно с останалите, без да се оплаче нито веднъж. Когато човек чете спомените й, може да долови и част от страховете й, най-големият от които е, че някой може да я подцени и да не й даде възможност да се бие за България. Името й означава „безценна” и тя е точно такава за своите семейство, бойни другари и родина.
През 1885 г. българи и сърби се изправят едни срещу други, след като Княжество България се обединява с Източна Румелия. В тази динамична откъм политически събития година, в село Смилево, Битолско, откъдето е и небезизвестният боец за освобождение на Македония – Даме Груев, се ражда Донка Богданова. Останала полусирак от малка, баща й я омъжва едва 15-годишна за Ставре Христов Ушлинов от село Лера (Битолско). Вероятно не става дума просто за нагласен брак, а за дълбоки взаимни чувства, защото оттогава до края на живота й, Донка почти винаги е до мъжа си – и в битовото ежедневие, и на бойното поле. Единственият случай, когато се разделят, е в началото на брака им, когато Ставре заминава на гурбет в Цариград, а Донка остава при негови роднини в селото.
Лера е китно място, разположено в подножието на Пелистер планина, в което по онова време преобладава турското население. Макар и българите да живеят добре и да имат свое училище и църква, те са подложени на своеволия от страна на местните турци и най-вече на чифлик-сайбията Джелеп Реджо. Той будел страх и ужас сред местното население, особено сред нежната му половина, тъй като имал склонността често да разширява харема си. Под лукавия му поглед попада 18-годишната Сребра, съпруга на Апостол Ушлинов, която не само била етърва на Донка, но и нейна близка приятелка. Реджо Бей бил полудял от желание по нея, но и хвърлил око на тогава 16-годишната бъдеща войвода, поради което подложил на мъки семейството им, като дори тежко пребил Апостол. Тогава Сребра и Донка измислили хитър, но и ужасен план как да се отърват от зловещия „ухажор” и да спасят честта си. Заблудили Реджеп Бей, че ще станат част от харема му, но при условие, че той лично ги вземе. Така агата отишъл невъоръжен и без охрана в дома им, уверен в своята победа. Там той бил нападнат от Апостол, Сребра му чупи краката, а Донка – ръцете. Въпреки призивите му за милост, такава не последва и трупът му е скрит в християнското гробище.
Разбира се изчезването на толкова виден турчин не остава незабелязано и през следващите дни тече бурно разследване по случая. Малко преди да бъде открит трупът на Джелеп Реджо, Донка, Сребра и Апостол бягат, поемайки отговорност за случилото се, за което са осъдени задочно от османските власти, а къщата им е разрушена. Това убийство е знаково за Донка и полага началото на нейния боен път. В гората тримата намират четата на войводата Славейко Арсов, който след щателен разпит ги приема сред своите редици. Така едва 16-годишна, Донка става част от борбата на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Голямото й бойно кръщение е Илинденско-преображенското въстание (1903), в което взима участие четата на Славейко Арсов. Донка участва в над 20 сражения при Смилево, Златаре, Ресен, Крушие, Лева река и др. Нейният боен дух и умения са толкова значими, че войводата я посочва за пример на останалите четници и я провъзгласява за подвойвода. След края на въстанието, тя е разпределена в дружината на Смиле Войданов и заедно с Апостол и Сребра, след множество битки при Демирхисар, Прилеп и Велес, стига до българската граница.
Тримата се установяват във Варна, където след толкова време Донка се събира отново със съпруга си, за да не се разделят никога повече. Липсва информация как и защо Ставре заживява в черноморския град, но предвид по-нататъшната им житейска история и неразделност, вероятно и двамата са се търсели един друг в тези размирни времена. Донка започва да следва във Варна, като същевременно помага на мъжа си в търговията с дървени въглища. Когато през 1912 г. е обявена Балканската война, двамата съпрузи веднага се записват доброволци. Това ще се превърне в семейна традиция през следващите години. Донка и Ставре са зачислени към Македоно-одринското опълчение, във Втора рота на Осма Костурска дружина, командвана от капитан Стоян Величков.
Донка е единствената жена в Македоно-одринското опълчение, но не се остава да бъде подценена, а се бие наравно с бойните си другари. Тя участва и в двете Балкански войни, отличава се при пленяването на Явер паша и в битката при Шаръкьой, както и в боевете срещу бившите съюзници при Руен и Султан Тепе. За тези подвизи Донка е произведена в ефрейторско звание и отличена с Войнишкият кръст „За храброст” IV-та и III-та степен. Тя получава тези отличия под името „Донка Ставрева”, производно от това на съпруга й.
Първата национална катастрофа нанася тежък удар на стремежите и очакванията на българите, но не сломява техния дух. Оцелелите войници се оттеглят в очакване на по-благоприятни времена, в които да изпълнят заветната цел – обединение на всички територии с българско население. Донка и Ставре са едни от тях, затова не е чудно, че когато през 1914 г. избухва Първата световна война (1914-1918), двамата съпрузи отново бързат да се запишат доброволци. Както става ясно по-късно от спомените й, Донка се явява „облечена с македонската си куртка, шапка, цървули и една лека рокля.” Тези, които не познават подвизите й веднага я приемат с насмешка и дори искат да я отпратят, тъй като армията не е място за жени, но какво е учудването на главнокомандващите, когато десетки войници се застъпват за нея и разказват в подробности за нейните геройства. Донка остава сред войниците, приета е с уважение и е подложена на същата подготовка като всички останали. По-късно тя признава, че отстъпва на останалите само в близките боеве с нож, но в теорията, стрелбата и останалите неща е наравно с тях.
Това се оказва истина, тъй като в последвалото развитие на бойните действия, тя нееднократно ще засвидетелства своите способности и бойни умения. Донка и Ставре са зачислени към Втори Македонски полк, по-късно преименуван на 60-ти полк на 11-та пехотна Македонска дивизия, командван от полковник Калоянов. Това е подразделение, съставено изцяло от доброволци от българските територии, останали извън пределите на независимата държава. Със своя полк Донка взима участие в сраженията при с. Войшанци и с. Бистренци. През 1917 г. главнокомандващият на Действащата армия генерал-лейтенант Никола Жеков прави обиколка на позициите и когато стига до 60-ти полк с почуда узнава, че в неговите редици има жена и то отличила се с множество геройства и подвизи. Лично той я издига в чин младши подофицер и след края на Голямата война й връчва Войнишки кръст „За храброст” I-ва степен.
До края на войната, Донка се отличава със своите качества в битките при с. Хума, Дойран и гр. Струмица. Тя е вдъхновение за останалите войници и както с гордост казва: „през цялата война бях в редовете и носех службата наравно с мъжете. И не само не ми дотегнаха трудностите на военния живот, но напротив, изпитвах удоволствие в стихийността на боевете. Когато се изпращаше охранение и секрети, била съм сякога в първите редове.”
Бойните звуци заглъхват, битките, макар и спечелени, са напразни, защото идва времето на Втората национална катастрофа, духът до голяма степен е сломен. След демобилизацията, Донка и Ставре получават еднократна помощ от държавата в размер на 10 000 лв., с която успяват да построят малка къща в Добруджанския квартал на Варна и да създадат дом и семейство. През 1924 г. се ражда и единственият им син – Александър, според някой кръстен на великия пълководец от Древността. Тринадесет години по-късно, на 27 юни Донка умира, а некрологът й гласял: „ Почина Донка войвода, жена революционерка, героиня, самоотвержен и смел боец за родните идеали… “
Донка е истинска бойна машина, вдъхновител за своите другари по оръжие и известна сред войниците със своите пламенни речи преди сраженията. Скромна, сладкодумна и самоотвержена, тя остава трайна следа в сърцата на своите съвременници. За съжаление в днешно време може да се прочете на места, че тя е била „терорист” или че гробът й е бил премахнат, тъй като не е била платена такса за вечни времена. Въпреки това споменът за нея и нейният героизъм не може да бъде заличен и днес един от върховете в Антарктида носи нейното име.
Както казва един английски офицер, когато я среща: „Докато българското племе ражда и жени като вас да се жертват за отечеството си, знайте, че то рано или късно от Дунава до Егея и от Черно море до Адриатика ще бъде ваше.”
