Най-модерният от модерните спортове

Когато корабът Адмирал Ван Хиншърт пристига в Англия през 1936, той носи сериозна изненада за човека, който го разтоварва. Екзотичните растения и подправки са нещо обичайно на борда на търговските кораби, които пътуват между Източна Африка и Европа от около 100 години вече. Но екзотичните животни са значително по-редки. Бонго, вид антилопа, е част от пристигащите с този кораб. По време на пътуването обаче, тя се оказва бременна и ражда. Новороденото се казва Хиншърт в чест на екипажа и заедно с майка си намират своето място в лондонските вестници като първите от своя вид, които стигат до страната живи.

Днес бонго е почти застрашен от изчезване

Но в багажното на кораба се крие друга, още по-ярка изненада. Няколко големи коша от дебело дърво през последните няколко седмици били дом на други зверове. Техният ескорт и пазач Али говори само суахили, но някак успява да се разбере с началника си, който идва в Англия преди него, и след малко на пристанището пристига керван от камиони за пренасяне на мебели, за да поеме кошовете към Развъдниците Хекбридж.

Хауърд Съмптър, ветеринарен хирург и мениджър на мястото, очаква новата доставка, но не знае какво точно има в нея. Затова можем да си представим учудването на него и целия персонал когато отварят кошовете и в тях виждат 12 екземпляра от вида acinonyx jubatus по-известен за нас като гепард. Всеки един от тях е дълъг 1,50 м. без опашката и висок 75 см. до рамото. Али, по-уплашен от градската среда, отколкото от животните, бавно и внимателно ги настанява в клетките и след това ляга да спи. Отговори явно ще се дават утре.

Мъжът, отговорен за цялата ситуация, е плейбоят и авантюрист Кенет Сесил Гандар-Доуър. Той пристига в Хекбридж на сутринта заедно с „гигантския мъж“ Хууку, който ще е укротител на гепардите. Заради опита си с животните в родната си Кения, Хууку твърди, че веднъж заловени те лесно могат да се опитомят и да се държат на връв като домашни любимци. Гандар-Доуър обаче вижда още по-интересна приложимост за новата си придобивка. „Гепардите са толкова податливи на възпитание“, твърди той, „че махараджите в Индия правят състезание с тях.“ И сега Кенет възнамерява да пренесе този „най-модерен от модерните спортове“ в Англия.

Гандар-Доуър с Понго

Гепардите на Доуър често ще бъде определяни като първите във Великобритания. Това обаче не е вярно. Подобно на други аристократи, херцогът на Къмбърланд също имал два „тигъра“ още през 1764, които биолозите ще определят като гепарди чак 12 години по-късно. Разбира се, той искал да ги покаже и за целта издигнал 4,5-метрова ограда около парка Уиндзор и пуснал един от тях заедно с няколко елена, за да има какво да си ловува. Когато елените се оказали прекалено пъргави за голямата котка, тя прескача оградата и тръгва да търси по-лесна плячка. След още един такъв инцидент, в който истински тигър бяга от херцога и убива малко момче, експериментите с екзотични животни сред британската аристокрация секват. Поне докато Доуър не ги възобновява.

Тренировките започват веднага. За целта се построява 90-метрова отсечка, на края на която има стар Фиат, който чрез задните си колела тегли умрял заек, вързан с кабел, за да примамва гепардите да тичат след него. Новината бързо се разчува и дори стига до парламента, където се поставя въпроса дали това не е форма на насилие към животните. Само седмица след като вестниците пишат за ситуацията, Доуър намира два от гепардите си мъртви. За да потуши разразилите се съмнения към отношението му, той обяснява пред пресата: „Животните са хранени със зайци, един от които се оказва не толкова пресен, колкото ме уверяваха. Предприети са мерки, за да се осигури още по-прясна храна. Плановете ми относно гепардите все още не са конкретни. Каквито и да са те обаче, ще бъдат съобразени със закона.“

През юни 1937, десетте останали котки започват да тренират на пистата на стадиона Харингтън. Поканени са журналисти, както и Алфред Критчли, командир на ескадрила и основател на Асоциацията по състезания с хрътки. По това време хрътките са смятани за най-бързите животни на света, но пресата потвърждава, че гепардите ускоряват от 0 до 80 км/ч за 2 секунди и добавят: „Дори и напълно порастнал гепард, ако е трениран правилно, ще се държи като домашно животно.“ Това, разбира се, е малко преувеличено. Едно от животните, Сита, напада помощник-треньора на Хууку още на първия му работен ден, а ветеринарят Съмптър казва: „Атаката й беше толкова бърза, че не можеш да видиш краката.“

През декември същата година се провежда първото състезание с гепарди и хрътки. То минава учудващо добре от гледна точка на безопасността, въпреки кучетата, огромните фотографски светкавици и препълнения стадион Ромфорд. Един от новите състезатели, Понго, дори дава на няколко деца от публиката да я погалят.

В началото Доуър напомня на публиката, че събитието е „спектакъл“, а не цирк. „Животните трябва изпълняват действия, които по принцип не са им в природата. Те не изпълняват номера, те просто са себе си.“ Въпреки спокойното си поведение, състезанието има своите проблеми. Ако гепардите не искат да тичат, те просто не тичат, и дори когато тичат, се уморяват бързо. Скоростта им действително е впечатляваща, но за изключително кратко – това все пак е причината те да бъдат заловени и докарани в Англия.

Според историческите анали, тук историята приключва – след едва 1-2 опита. Книга от 2009 година за британските исторически чудатости разказва, че гепардите са били примамвани не със заек, а с парче плат и место да го гонят, се разхождали наоколо в търсене на истинска храна. Но във вестник от 1937 пише друго. Според статията състезанията били толкова успешни, че гепардите официално се местят в кучешките колиби на стадиона, за да тренират по-често. Вестникът дори цитира един умник, който предвижда не само края на гонките с кучета, но и промяната на западното общество като цяло (!): „Веднъж щом се примирим с надмощието на гепардите над хрътките, ще се върнем към ценностите на древен Египет, където кучето е само куче, но котката е свещена.“

Но всъщност изчезването на гепардите от модерната ни история се дължи най-вече на изчезването на самия Гандар-Доуър, който се отдръпва от бранша скоро след първото състезание.