Мери Пикфорд: звездата, която създаде Холивуд
През 1911 г. известният сценарист Уилям Демил прави едно от най-смешните твърдения в шоубизнеса. Едно младо момиче, работещо в театъра, решава да слезе от сцената, за да влезе в екрана. „Тя няма как да е на повече от 17.“ казва Демил в свое писмо. „И изхвърля цялата си кариера в коша за боклук, и се погребва в една форма на евтино развлечение. Никога няма да се изкарат приходи от такива подскачащи миньончета.“
По това време театърът е на 2500 години, а момичето рискува бъдещето си за нещо, което едва се е появило. „Да кажем довиждане на малката Мери Пикфорд. Никога повече няма да се чуе за нея.“
Четири години по-късно Мери Пикфорд вече е най-известната жена в света. Първата жена, познавана не просто по името, репутацията или образа, а дори само по краищата на очите й, които слизат надолу, щом се усмихне. Всеки, който я е гледал в „Tess of the Storm Country“ (1914) или „Rags“ я разпознава веднага – дълги къдрици, момичешки рокли, невинен образ. И завинаги я запомня така. Всяка къдрица струва 50 долара във време, в което билетът за кино е по-малко от долар. А Мери Пикфорд притежава куфари с подобни придобивки.
Тя принадлежи на всички. Непознати открадват цветята от шапката й или пък се разстройват ако я видят да тича боса във филмите си. Ще настине. Когато едно дете вижда „Любимката на Америка“ с направен маникюр и казва на майка си, „Мамо! Тя не е истинско момиче! Има дълги нокти“, тя си ги подрязва. Също така спира да се появява с червило и грим на публични места, за да не си помисли някой, че прикрива дефекти от пушенето… без всъщност самата тя да е пушач. Жени, които никога не е срещала, я молят да им заеме хиляди долари и дори намекват, че би било по нейна вина, ако те започнат да продават телата си, за да изкарат необходимата сума. Известен е случай, в който мъж се взира в нея в продължение на две минути, след което възкликва: „Може да имате лицето на ангел и душата на дявол. Ако е така, ви съжалявам. Ако не е така, се моля за вас.“
Днешните актриси копнеят да бъдат боготворени от масите. Пикфорд създава това боготворение. Въпреки това работи усърдно в името на славата. Единственото, което знае тази жена, е как да работи.
Пикфорд отлично е съзнавала, че е най-красивата и талантлива актриса на Холивуд. Операторите я наричат „Old Monkeyface“ и тя знае, че е подходяща повече за леки и забавни роли, отколкото за дълбоките трагедии. Хората я обикват заради комбинацията от лекота и сила, която носи в себе си. Персонажите й в „The Little Princess“ (1917) и „Daddy-Long-Legs“ (1919) са крехки като характер. Бедни са, или са били богати и после са обеднели, осиротели или изоставени… но никога разорени.
Мери Пикфорд е първото лице, което все появява в близък план и олицетворява Холивуд. Тя е архетипът на американското кино. Войниците взимат нейни снимки, когато отиват на война. Тя изглежда като викторианка, но се държи модерно. Тя е първата актриса, която лети на самолет в свой филм. Нейна е и идеята да стесни прожекторния лъч и да го насочи към себе си, за да изглежда по млада, докато я снимат. Преди Пикфорд, всички тези ходове са смятани за опорочителни. Неслучайно Демил предрича краха й. Но вместо Холивуд да я унищожи, тя е тази, която го спасява. Това я превръща в абсолютната холивудска героиня.
Меката на киното не е крайната й цел. Когато е още на пет и все още се казва Гладис Смит, овдовялата й майка, Шарлот, позволява на пътуваща театрална кампания да я качи на сцената. Аплодисментите са оглушителни. А още по-сладки са парите, които Гладис изкарва. След време започва да боде бузите си с игла, за да поруменеят. Училището не е опция (Пикфорд го посещава само три месеца) и малката се научава да чете от билбордовете, които среща по пътя.
Запознава се с Демил, когато е на 15 и играе на Бродуей. Неговият по-млад брат, Сесил (който по-късно ще увековечи фамилното име Демил) също е в актьорския състав. И Уилям, и Сесил ще станат големи холивудски имена, но това ще стане години след като Мери Пикфорд им покаже как се прави. Тя пристига в Холивуд през 1910 г., само месец преди мястото да получи официалното си име, и започва като изгряващата звезда в компанията на Дейвид Уорк Грифит, Biograph.
Да отиде в киното, е идея на майка й. В началото Мери се надява, че Грифит ще й откаже. Но в онези дни режисьорите отчаяно търсят актриси. Затова той я завлича в студиото, гримира лицето й в черно и бяло и й нарежда да преувеличава (това се случва в епохата на нямото кино все пак). Тя обаче отказва да влезе в калъпа на всяка друга актриса от този период. Динамичната връзка между нея и Грифит така и не се променя с годините. Грифит е решен да пречупи волята на Пикфорд. Но тя е единствената, която му се опъва, тъй като сценичната й кариера е добър спасителен пояс.
Един ден, малко след излизането на късометражния филм „Wilful Peggy“, Пикфорд е спряна на улицата от трима фенове. Хората я разпознават. Веднага отива при Грифит с молба за увеличение на заплатата. Мъжът прави опити тя да не разбира мащаба на популярността си, но вълната става неудържима. Известно е, че Грифит заповядва всякаква фен поща, която тя получава, да бъде унищожавана преди да достигне своя адресат.
Само за няколко години заплатата и скача до 560 хил. долара, от които се смята, че 3/4 отиват за спестявания. Година по-късно сумата скача до милион долара. За да поддържа тази сума, Пикфорд може да бъде лоялна само на две неща: на себе си и на публиката. А за да е лоялна на себе си, трябва да скъса връзките с филмовите студия. Тя знае цената си, така че след две години и половина в Холивуд и 103 филма, напуска Biograph. А за да бъде вярна на своята публика, трябва завинаги да остане „дете“: пораснала жена, умна и силна като същински бизнесмен, прекарваща живота си на фона на големи мебели, на чийто фон изглежда ужасно малка. Алиса е във вечната страна на чудесата.
Алиса, която обаче отлично знае как да се бунтува. Първо се жени за по-възрастен от нея актьор на име Оуен Мур, отчасти, за да докаже, че е възрастна. След кратък брак с него, се влюбва в Дъглас Феърбанкс, но е толкова ужасена да не втрещи почитателите си, че отлага развода с Мур с три години.
Жени се за Феърбанкс през 1920 г. и двамата превръщат имението си в Бевърли Хилс, Пикфеър, в най-горещата точка в Калифорния.
Всеки, който е някой, получава покана да посети Пикфеър. Сред гостите им са Джордж Бърнард Шоу, Алберт Айнщайн, Хелън Келър, Амелия Еърхарт, Скот Фицджералд, Ноел Кауърд, Чарли Чаплин, който е най-добър приятел на Феърбанкс и много други. Преди да се оженят един за друг, Пикфорд и Феърбанкс са подписали договора, с който се основава компанията United Artists – ново филмово студио, в което талантът командва. Не продуценти или банкери, а актьорите (начело с Чаплин и Пикфорд) са тези, които тръгват да доказват, че разбират от правилата на играта. С основаването на United Artists Мери Пикфорд влиза в съюз с Грифит и с Чаплин, когото не харесва особено. Той изкарва двойно повече пари от нея и се прави на клоун. Но по-добре да работи заедно с него, отколкото да позволи на егото да ги скара. Момичето, което никога не е ходило в училище успява да научи цял Холивуд, а оттам и Америка, какво е да си модерна звезда. В живота извън киното Мери Пикфорд е всичко, но не и жертва. Тя е един от основателите на Американската академия за филмови и изкуства и науки, създадена през 1927 г.
В края на 20-те години Холивуд преминава от нямото към говорещото кино. Мери, която върви към своята 40-та годишнина, осъзнава, че кариерата й върви към своя край. Но това няма да се случи преди тя да стане втората актриса в историята, удостоена с „Оскар“. Наградата е за първия й говорещ филм, „Кокетка“ (1929).
Към този момент тя вече е натрупала достатъчно пари, за да си почине. Не успява да си намери място в новото кино, но пък намира каузи, зад които да застане.
Години по-късно, когато публиката сякаш тотално е забравила за жената, която създава Холивуд, тя си позволява да възприеме думите на Демил буквално. Вече в напреднала възраст, тя решава да изгори всичките си филми и да ги хвърли в коша за боклук. „Защо не? Аз съм ги направила.“ казва Пикфорд за милионите метри лента. „Когато аз си отида, и филмите ми ще си отидат.“ За щастие начинанието й се проваля, тъй като вижда свой стар филм и осъзнава, че той наистина е добър. И „грешката“ не е нейна. Отказва се да изгори филмите си и благодарение на това Мери Пикфорд никога няма да бъде забравена.
