Стивън Хокинг: човекът, който ни показа как се живее

Стивън Хокинг, английският космолог, обичаше да подчертава, че е роден 300 години след смъртта на Галилей и почина вчера, 139 години след рождения ден на Айнщайн. Пресата го определяше като най-великия физик след Айнщайн. Отговорът му беше, че това е преувеличение, създадено от жаждата на хората да имат герои.

Дали това е така, историята ще покаже. Факт е обаче че д-р Хокинг наистина беше герой, не само заради своите научни открития, а и заради житейските уроци, на които ни научи. За широката аудитория той беше, както казва Хоумър Симпсън, „човекът в инвалидната количка“, който въпреки че страдаше от Лу Гериг (амиотрофична латерална склероза), до степен в която можеше да движи само очите си. Стивън Хокинг порази света, жени се два пъти, баща е на три деца, написва няколко бестселъра и е ментор на поколения студенти.

Той беше от хората, които се появяват на парти за 60-ия си рожден ден със счупен крак, след като количката му се е обърнала на завой, взет с прекалено висока скорост. Среща се с крале, президенти и с клубът на мажоретките от Далас. Предпочиташе да го наричат Стивън. Гордееше се със семейството си.

„Чувството му за хумор беше легендарно“ казва Кип Торн, негов приятел и Нобелов лауреат от Калтех, с когото двамата работят над откритията, които по-късно ще бъдат показани във филма Interstellar. „Когато започваше изречение на своя компютър, никога не знаех дали ще завърши с гениална мъдрост или с грандиозна шега.“

За учените той ще остане човекът направил открития за гравитацията, които изменят представите ни за космоса, определят неговата съдба и атомният хаос, който съществува там. Човекът, който плаваше в реката на времето. Също като Галилео и Айнщайн, най-големите му открития са в областта именно на гравитацията.

„Решителност“ е ключовата дума тук. Подобно на Айнщайн, който се мисли за бавно възприемащ, но никога не се отказва от веднъж зададен въпрос, Хокинг е известен с понякога раздразнителния си инат. Без този инат, досаждащ и на приятелите му понякога, той сигурно би изчезнал в своя собствена черна дупка много отдавна.

Едва 22-годишен, като летаргичен дипломиращ се студент, той е диагностициран с болестта на Лу Гериг, която обикновено убива човека от 2 до 5 години. Към момента на смъртта си той живее с нея повече от половин век, и е обявен за „нетипичен“ случай. Сякаш това определение обяснява нещо изобщо.

Хокинг говори за черните дупки, най-страшното космическо явление, по начин по който другите физици не са и мечтали. Черните дупки – обекти, които поглъщат дори светлината – са най-големите гравитационни сили. Не трябва да разбирате от математика, за да схванете идеята за тъмните зверове, разположени в дъното на галактиката или края на времето, или в двуметровата дупка с надписано вашето име отгоре.

Самият Айнщайн отхвърля тази теория, но през 70-те години астрономите откриват потенциални черни дупки навсякъде в космоса. Посредством сложни изчисления, които и приятелите му се чудят как решава, Хокинг открива, че черните дупки всъщност далеч не са „черни“, когато се вземат предвид и квантовите закони. Всъщност те са фонтани от енергия, гаснещи под влиянието на частици и радиация. Според него те накрая ще експлодират, давайки на вселената цялата маса и енергия, която някога е изчезнала, един вид космическо прераждане.

Професор Денис Шиама, преподавател на Хокинг в Кембридж, нарича откритието на учения „най-красивата хартия“ в историята на физиката.

Побеждавайки смъртта, и преминавайки от бастун на инвалидна количка, от мърморене на гласов синтезатор, управляван първо от палеца а после от окото му, беше трудно да не се мисли за него като метафора на своето собствено откритие – човек стъпил с единия крак в черната дупка. Но той не се интересуваше от това да бъде нечия метафора. „Винаги съм намирал начин да общувам“. Не беше готов да се предаде или да се откаже от нещо без борба. Пример за това е така наречената „война за черните дупки“. Откритието му сочеше, че при експлозията на черните дупки, всяка информация за това какво е попаднало в тях ще бъде заличена. „Господ не просто играе на зарове с вселената“ казва той през 1976 г., перифразирайки Айнщайн и ядосвайки физиците, за които твърдението на учения е принцип, по който може да се разбере историята на вселената. „той понякога хвърля тези зарове там където не могат да бъдат видени.“

И така започва битката. Две години по-късно Хокинг, чиито извинения са вид изкуство, признава грешката си. Но това далеч не е краят. Също като Айнщайн, дори при грешенето, този мъж е продуктивен.

Как и дали информацията влиза или излиза от черните дупки е един от най-наболелите въпроси на съвременната физика. Откритието на този отговор ще бъде съпътствано от революционна смяна на възприятията за време и пространство. Не е трудно, когато се надникне отвъд математиката и диаграмите, нуждата на човека да се убеди в някакъв друг вид съществуване, някакво убеждение, че смъртта на е краят, че нещо остава след нас.

Черната дупка погълна доктор Хокинг от живота към полето на забравата. И със сигурност нещо остава: дяволита гримаса и велика, велика мистерия.