„Съпругата“: просто сядаш пред пишещата машина и кървиш

„Няма нищо особено в писането. Просто сядаш пред пишещата машина и кървиш“, казва Хемингуей. И той, и много други велики писатели, чрез своята лична история и творческа биография са ни убедили, че пътят на писателя наистина е трънлив. Това, което мнозина обаче забравят или избират да забравят, е пътят на човека до писателя.

Историята на пръв поглед изглежда до болка позната. Човекът на изкуството и Човекът до човека на изкуството. Връзка, за която сме слушали много пъти. Ролите са ясни. Единият твори, другият му помага да твори. Или се посвещава докрай на партньора, за да може той да разгърне потенциала си, или си отива. Чели сме много такива книги, гледали сме много филми.

Когато обаче видим как Глен Клоуз влиза в ролята на Джоун Касълман, цялата клишираност на тематиката се изпарява и остава единствено насладата от потъването в един от задължителните филми на 2018 г. – „Съпругата“.

Филмът на шведския режисьор Бьорн Рунге излезе по-кината в САЩ през август миналата година, през септември се представи отлично на филмовия фестивал в Торонто, беше обикнат от българската публика на кино-литературния фестивал „CineLibri”, а в момента силно се надяваме Глен Клоуз да продължи да обира награди след като взе „Златния глобус“ в неделя. Защото въпреки недостатъците на филма, в него Клоуз прави едно от най-силните си превъплъщения за биография, чието начало е поставено преди 45 години.

Филмът, екранизация на едноименния роман на Мег Уолицър, разказва историята на Джоузеф Касълман (Джонатан Прайс) – един от най-големите писатели на своето време, оказал огромно влияние върху литературата на ХХ век. В началото на 90-те години, когато се развива действието в историята, той е удостоен с най-високото отличие в света на литературата – Нобелова награда. Пред съпругата му, Джоун Касълман стои една задача – да го придружава по време на пътуването до Стокхолм, да му помага да се справи със стреса, просто да бъде там и да се усмихва. Задачата изглежда нормална, защото Джоун е свикнала. Пристигайки в Стокхолм обаче, годините внезапно натежават, паузите се насищат с неизказани думи, геният става прекалено тежък и Джоун преосмисля живота, който двамата със съпруга й са градили заедно през последните 30 години.

Най-силното качество на „Съпругата“ е Глен Клоуз. От времето на „Алберт Нобс“ преди 7 години, това е най-доброто нейно изпълнение, което застава редом до класическите й превъплъщения в „Опасни връзки“ и „Фатално привличане“.

Ролята на Джоун Касълман е предизвикателство и е само по силите на истински добър актьор да я насити с необходимите нюанси и дълбочина без изпълнението да се превърне в мелодраматична меланхолия на нереализиралата се съпруга домакиня. Глен Клоуз успява да стигне до най-дълбоките точки в душата на този персонаж. Тълкуванията на изпълнението й могат да бъдат много, но това, което тя успява да направи, е да породи любопитство в зрителя към героинята. Глен Клоуз има целия мащаб, необходим, за такава трудна роля и може да говори чрез мълчанието. Именно моментите, в които Джоун остава безмълвна, са най-силните, защото зрителят може да види като на лента какво се случва в ума й във времето между две реплики.

Освен Глен Клоуз, достойно се представя и Джонатан Прайс, който влиза в ролята на Джоузеф Касълман, и между двамата актьори се създава истинска химия на екрана. Същото важи и за актьорите, които ги играят като млади – Ани Старк и Хари Лойд. Към тази група се присъединява и Крисчън Слейтър, брилянтен в ролята на безскрупулен биограф, който иска да напише книга за живота на Джоузеф Касълман.

Въпреки добрия актьорски състав и таланта на Глен Клоуз обаче, „Съпругата“, гледан в своята цялост, не успява да прескочи някои бездни, които са заложени в самата природа на историята. А именно, да стане леко скучен, лишен от действие и малък като мащаб. За съжаление, сценарият се отличава с прекалена театралност, която не е пречупена със средствата на киното, така че да задържа зрителя към себе си. Когато Глен е на екран, тези проблеми не се появяват, но в останалото екранно време, често се случва актьори, диалог и персонажи да се губят на красивия фон от ефектен декор, костюми или снимачен ъгъл. Всичко това, в допълнение към статичността на някои от сцените, карат части от филма да изглеждат повече като заснети с камера театрални постановки. А заснетата с камера театрална постановка, винаги губи магията си.

Важно е да уточним, че „Съпругата“ не е лош филм. Той има всичко необходимо за своите жанр, характер, визия и мисия. Проблемът с цялостния му облик е, че той просто не може да достигне чудовищния талант на Глен Клоуз. Тя обаче успява, въпреки средното цялостно представяне да докаже, че талантът й надминава всякакви граници, определяни от статуетки, рецензии и каквито и да било форми на признание.