Банани

Публикуваме този текст на Пламен Каменов. Написан е месец преди 10 ноември. И успява да излезе на бял свят.

Дъщеря му Боряна, която познавате от екрана на БНТ, си спомня :

„След десети го четоха по радиото, имахме запис у дома. Слушала съм го като дете. И се чудех какво пък толкова с тия банани… За него и други текстове баща ми печели по-късно награда на СБЖ за цялостно творчество. Но важното е именно, че излиза преди 10-ти.“

Случката би могла да мине за смешна… Бях на опашка за банани – стотина души, всеки от които следеше да не бъдат накърнени правата му. Кротко пристъпвах към заветния щанд, когато до ушите ми стигна английска реч. Говореха мъж и жена, той – лошо (дори аз го разбирах добре). Тя попита за какво чакат тия хора и в отговор чух: „Дават банани“.
След, което тя рече: „О, остави, по-добре да си купим отнякъде…“
Смейте се, де!
Настигнах ги. Българин, отскоро женен за канадка. Нямало да ѝ каже истината за бананите, макар че и двамата знаехме: това е нещо, което не може да се скрие. Защото утре гостенката пак ще попита: „За какво чакат тия хора?“
Пред мебелния магазин. Или пред обувния. Пред месарницата. Пред аптеката. Пред книжарницата. Пред бакалията. Пред райсъвета. Пред…
Откакто се помня, почти 30 години вече – вися по опашки.За всичко. През цялото това време ме убеждават, че живея в общество, което се характеризира с непрестанна грижа за човека, за разлика от онова, загниващото, дето има една единствена цел: да го тормози и експлоатира.
Откакто се помня слушам за битите негри в ЮАР, за измъчени американски индианци, за прегладнели английски безработни, за съсипани гастарбайтъри… (Любопитен детайл: хората, които просто разобличават проклетия капитализъм, още по-яростно воюват да останат колкото се може по-дълго в него.)
Знам наизуст колко нови Българии сме построили, каква тежка промишленост имаме и как трябва да се понапънем, ако искаме да влезем в комунизма. Знам, че единственото ни желание е да има мир, затова не отказваме да продаваме оръжие на нуждаещите се. Знам, че съсипваме природата, но това не ни пречи да свикваме международни екофоруми. Знам…

Кога за пръв път помислих, че нещо не е наред в иначе стройното ни, розово всекидневие? В казармата. Служех на границата, където постоянно ни обясняваха каква надеждна преграда сме за агресори, шпиони, диверсанти и тям подобни. Само че…. Никой отвъд за две години време така и не прояви интерес. Виж, обратното се случваше – и когато спасявахме някой мераклия от евентуалния тежък живот в чужбина, получавахме отпуск, а той отиваше в затвора. Нямахме представа, че съществува някаква Харта за правата на човека и бяхме спокойни….

Уволних се и тръгнах да покорявам света. Много скоро разбрах, че това може да стане само ако мисля едно, говоря друго и върша трето. Но не покорих нищо . Конкуренцията се оказа жестока.
Все по-често се хващах, че мълча. Несправедливо уволниха колега, на когото дължах много. Мълчах. Назначиха отгоре некадърник. Мълчах. Дойде високопоставен чиновник, обясни ни колко добре си живее българският народ. Посъветва ни да не прекаляваме с храната, да даваме здрав отпор на империалистическите централи и повече да ходим пеш. След което седна в мерцедеса (движението по булеварда бе спряно) и ни остави приятно развълнувани. Пак мълчах, но лицемерно се успокоявах с факта, че поне не ръкоплясках…

Баща ми получи инфаркт, после инсулт… Трябваше да се купуват лекарства, но ги нямаше в аптеките. В обикновените. Лекарите казаха да търсим връзки в Правителствена болница. Или във Военната. Или в тази на МВР. Там имало. Там и в стаите не лежали по десет души. Може и така да е. Ние не намерихме връзки, но купихме долари – по курс, с пъти по-висок от официалния – и взехме лекарствата от валутната аптека. Аз пак мълчах…
Мълчаха и хората около мен. Ако все пак заговаряха – беше в кръчмата или кухнята. За сметка на това, някои хич не мълчаха. Шумяха. Обещаваха. Един министър на всеослушание заяви, че народът не бива да се вълнува: повишаване на цените не се предвижда. Това беше в събота, а в понеделник магазините осъмнаха с нови ценоразписи. След този случай за учителите стана страшно трудно да обясняват защо лъжата е лошо нещо…

Непрекъснато нещо у нас се реорганизира. Усъвършенствува. Една невидима машина бълва постановления, разпореждания, укази – те вече са толкова много, че създателите им не знаят техния брой. Но това не попречи понастоящем най-употребяваната дума в българския език да е „няма“!

Живеем като в сън. Забравихме да се усмихваме. Когато някой пострада кротко се утешаваме, че лошото е отминало нас. Непрекъснато чакаме да се случи нещо, да се събудим – но ако може без да полагаме усилия за това. Така – сиво, тъжно, свито – минава животът. Е, не съвсем без радости: някой си купува секция „Вики“, друг – капачки за буркани, трети – гуми за колата, която вече не помни рождената си дата. А особено щастие изпитват индивидите, получили ключ за панелната кутийка, именуваща се дом…

Как стана така, че успяха да ни убедят: бъдете доволни от малкото. Бъдете еднакво бедни. Туряйте крак на всеки, който не марширува в крак. Не гледайте какво се върши, слушайте какво се говори. И да има грешки – те са си наши, родни, социалистически. А щом е така, защо да търсим виновни, защо да се питаме не може ли да се живее иначе? Нали и сега сме си добре…
Нали ни обещават, че ще се оправим още повече…

Голямо нещо е историята – дори само за това, че от нея човек може да научи как се именува времето и да рече: ето, аз живях през Възраждането, например. Или в епохата на революциите. На деколониализма. На…

Как ли ще бъде наречено нашето време? Има ли го въобще това време? Наше ли е?

Боже, колко много неща могат да се пръкнат от едни нищо и никакви банани…
Пламен Каменов

Септември, 1989 г.
Общество и право