Защо е кофти да си атеист по празниците. А и по принцип…

След като през изминалата седмица за сетен път установихме, че в България свободата на сексуална ориентация е само на билборд, сега ми се иска да говоря за една друга свобода – тази на вероизповеданията. А ми се иска, не защото с нетърпение чакам Рождество Христово, а напротив – защото с неговото приближаване започва моят малък личен ад.

Адът на атеиста по време на религиозни празници.

Свободата на религията и вярата е принцип, поддържащ както свободата на личен избор измежду всичките 270 религиозни групи по света, така и свободата да не се изповядва никоя религия. В България това право се гарантира от Конституцията на Републиката, но пак всичко е само в сферата на пожеланията. Не знам как преживяват другите атеисти в това наше общество на кръстещи се по повод и без повод християни, но на мен лично ми е много дискомфортно.

Често, когато съм в компания на хора, които не ме познават, и спомена, че не вярвам в Сътворението за 6 дни, Възкресението, Аллах, Буда, Дхарма, Сангха, Бисквитеното чудовище и Големия Лош Вълк, реакцията всеки път е една и съща. Всички (уж) почтително млъкват, за да демонстрират толеранс към избора ми, а после разговорът се подновява оттам, откъдето е свършил преди конфузния момент. Аз обаче знам, че вече мислено са ме преместили от графата “Много готини пичове” в графата “Заради такива хора България е на това дередже”.

За да бъда честна, Рождеството се преживява горе-долу леко, понеже Дядо Коледа бие по точки всяка конкуренция и Исус някак остава на заден план. По рекламите никой не казва “Исус раздава празнични ваучери за всяка покупка над 50 лева”, а децата не си пожелават Исус да им донесе Lego Ninjago и плейстъшън четворка.

Обаче Великден е кошмар.

По това време на годината не знам кое ме дразни повече – дали всичките досадни прояви на псевдо-набожност, които се натрапват под формата на стилизирани кокошки и зайци, зачервени баби, които екзалтирано месят козунаци, и телевизионни синоптички, които с непривично смирен глас напомнят в края на всяка новинарска емисия, че Христос е възкръснал. Или пък архаично звучащите телевизионни словоизлияния на поповете, които призовават миряните към чистота на помислите и д(т)елата, докато самите те лекуват отеклите си от подагра крака и пресмятат колко ще заделят за частния си бизнес само от опела и кръщенки.

Този текст не е тенденциозно хейтърски заради удоволствието от самото хейтване. Целта е да покаже как се чувства един човек с очевидно непопулярно виждане за живота, смъртта и всичко останало, докато съществува на една планета заедно с хора, в чиито глави е пълна каша от вери, религии и суеверия.

Не искам да ме поздравяват с “Честито Рождество!”, нито с “Христос воскресе!”, защото нито вярвам в непорочното зачатие, нито в обратимостта на един иначе необратим биологичен процес. Да можех и аз като Ницше да кажа със самочувствие “Бог е мъртъв” и да добавя “Завинаги”, без да ми цъкат неодобрително с език и да искат да ми натъркат устата с люта чушка, понеже „така не се говори, момиченце!“

И защо да не се говори така? Заради неудобството на другите, че трябва да търпят някого, който не споделя тяхната френетична отдаденост на религиозните традиции? Съжалявам, но няма да ви направя удоволствие като се страхувам, че заради богохулните си мисли ще се варя в котел в ада в съседство с този на Хитлер и Чикатило. И че безсмъртната ми душа няма да намери покой. И че обществото ще ме презира, че не вярвам, че Исус е умрял заради мен. Макар че същото това общество само преди трийсетина години щеше да ме презира и да ме изключи от Комсомола, Партията и живота по принцип, ако вярвах в обратното.

И сори, но изглежда май сме прави, аз и Ницше. Защото напоследък Бог е по-мъртъв отвсякога. И защото ако беше жив, хората нямаше да се превръщат в пушечно месо в Негово име, без значение какво е то, докато ядат прецели на коледни базари, разхождат се по улицата или чакат автобус на спирката.

Бог е и винаги е бил нищо друго освен средство, с което да бъдат плашени напредничавите умове, красивите хора и мастурбиращите тийнейджъри. Религията като цяло е изродена версия на приказката за Хензел и Гретел, която поддържа страха ти, че ако имаш неблагоразумието (или злата участ) да се изгубиш по пътя, за наказание ще си го получиш. Религията, във формата, в която се промотира от векове, е просто патерица, на която се облягат гузните, глупавите и отчаяните.

А на мен лично патерица не ми трябва. Поне не докато не стана на 80 и не се наложи да ми сменят тазобедрената става. Лекарите, а не Бог!