Пловдив в детайли за три дена
Можеш да стигнеш до най-затънтените кътчета на едно място, да разгледаш всички забележителности, да изучиш историята му от корица до корица… и да си тръгнеш непроменен. Можеш да знаеш наизуст Главната, Сахат тепе и Бунарджик, Етнографският музей, „Ейрене” и нищо от това да не оставя отпечатък.
А можеш да отидеш в Пловдив по един ден в годината за последните три години и да се влюбиш в този град.
В Пловдив се ходи с отворени сетива. Без предварителни очаквания, с любопитство към прословутите малки улички. Те крият също толкова тайни, колкото експонатите в Етнографския музей, например. Не ги подценявайте, защото когато той е затворен за ремонт, именно паветата ще ви разкажат за града и ще бъдат вашият екскурзовод.
Бил съм в Града на тепетата точно три пъти в последните три години. По един ден всяка година. Крайно недостатъчно? Най-вероятно, да. И все пак напълно достатъчно, за да поискаш да се връщаш всяка година (за по-дълго) на това място. А нима това не е причината, която запалва искрата за пътувания? Да знаеш, че има още много какво да откриеш. Да изучиш малките кътчета, каменните стъпала, които крият толкова тайни, колкото и разкопките в центъра. Да захраниш любопитството и всяка година да откриваш, че то е неутолимо, защото мястото го разпалва след всяко посещение.
Дали заради собствено изострено усещане към наглед незначителни образи или защото самият град е една безкрайна върволица от незабравими малки неща, помня най-ясно именно детайли. Откъслечни места, усещания, емоции.
Първият ден премина главно във Виенския павилион. Огромните палати на панаира и поставената между тях като от друго място сграда в зелено, пълна със светлина, като сапунен мехур, обграден от езеро. След това центъра, Общината и стрелките на многото часовници, които ни напомняха, че нямаме много време. Един кратък участък от главната улица и бързото и скорошно потегляне от автогарата с обещания отново да се върнем.
Вторият ден премина почти изцяло в културния дом „Борис Христов”. Топлото време, оживеният град, навалицата в началото на май, червените седалки на залата, озвучителната кабина горе, сякаш накрая на света, голямата сцена с внушителната си инфраструктура, мирисът зад кулисите (опияняващият мирис на театър!), дългият и наскоро построен коридор с многото гримьорни. И отново кратка разходка около Общината, защото ни предстоеше среща с местната публика вечерта. Тръгнахме си от Пловдив под дъжд от аплодисменти. Някъде преди това се случи онази първа разходка в „Цар Симеоновата градина“, която като че ли се намира в друго време и пространство. Прилича на парк, но на практика няма друг парк като нея. Оживена е като Борисовата, разнолика като Южния парк, но си има нещо свое, което я отличава от тях и от всеки друг градски парк. Може би са заобикалящите я улици с ниски къщи в старовремска архитектура. Като парк от друго време. Може да е от пеещите фонтани. От ароматните липи. А може би историята, започваща през 1862 г. все пак наистина пази милиони тайни. Май е това…
Третият ден премина изцяло по улиците на града. Започна някъде около „Цар Симеоновата градина“ и приключи на същото място. Междувременно беше запълнен от стотици туристи, обикаляне по малките улици и няколко от най-приятните загубвания в мълчаливия стар град. Небет тепе беше приютило няколко групи чужденци, които лягаха на скалите за кратко, млади двойки се целуваха, възрастните сядаха, където могат, за да си починат от изкачването, децата се гонеха около нас, докато ние гледахме стотиците непознати места в подножието на възвишението. Всяка гледка само увеличаваше жаждата за още такива. Съвсем естествено, за накрая оставихме градината. Навсякъде имаше хора и все пак никакъв шум не нарушаваше тишината. Може би защото в определени състояния нищо не може да заглуши личните усещания. Ако е така, то всеки ще чуе и усети в Пловдив, това, от което има най-много нужда.
Днес е празникът на Пловдив. Три дни на това място са срамно малко време. Но както казахме, достатъчно. Да се запали искрата. Да усетиш сладкото гъделичкане при мисълта колко много ти предстои и няма за къде да бързаш. Затова ще има още много дни. Не само за мен. Скоро. И всяко следващо посещение ще добавя още и още детайли към голямата лична картина на всеки от нас, наречена Пловдив.
