Вече е лично. И по-добре е да си ходите!

Вече стана лично или просто успях да си го призная. Все тая. Важното е, че е лично. Умората ми е лична. Страхът ми е личен. Депресията, която чука на вратата, и тя е лична.

Вече дори не мога да слушам гласовете на депутати и/ли министри и да не ме втресе. Ледени и горещи вълни на ярост и паника. Ярост, че още сте тук. Паника, че ще останете. Паника, че ще провалите живота ми. Паника, че ще ме принудите да бягам.

Аз не съм вас. Не търся задните входове и изходи на живота. Възпитана съм с ужасяващо чувство за справедливост. Това пречи, много. Да живееш в момента в България и да търсиш справедливост са несъвместими неща.

Никога не съм била шубе. Никога. Никога не съм бягала от битка – независимо голяма или малка.

Вече е лично. Вие искате от мен, от приятелите ми, от хората, които обичам, да станем тихи мишлета. Това е лично. Много лично. Ние не сме вас.

Лична е и болката в очите на хората, на които държа. Дори повече от моята. Аз обожавам приятелите си. Независимо от кога са ми приятели. Защото, за да ги допусна до себе си, значи са специални.

Вие всички сте Пеевски. Не мога да ви слушам без да ме втресе. Ярост, че вие имате властта да определяте съдбата ни. Паника, че ще продължите. Паника, че правите моите хора нещастни. Паника, че всички ще си тръгнем.

Голяма драма беше плакатът „Мразя ви безплатно”. Говор на омразата, дрън-дрън, така ли се възпитавали деца, да мразят и к’ви ли не глупости.

Грешка. Драмата ви идва сега. Защото аз осъзнах, че е лично. И да, мразя ви. Мразя ви искрено. Заради себе си, заради приятелите ми, дори и заради вашите деца. Мразя ви, защото отнехте правото ми да възприемам света по друг начин, освен цинично. Мразя ви, защото заспивам всяка нощ плачейки от ужас, че нищо не зависи от нас. От ужас, че трябва да бягам. Мразя ви, защото ме правите нещастна. А най-вече ви мразя, че правите хората около мен нещастни.

Вече е лично. И по-добре е да си ходите