Всеки щастливец носи един Велинград в сърцето си

Намираме се във времето, когато това прекрасно кътче все още не беше официално провъзгласено за спа-столица на Балканите. Онези години, когато все още „Абир“ и „Рич“ ги нямаше и басейнът в Лъджене беше истински рай за децата.

Йерархията беше ясна и болезнена. На малките не ни даваха да припарваме до огромния басейн със зелената вода, но пък ако носехме перки, можехме да ползваме средния басейн. Малкият отдавна ни беше омръзнал и искахме да отидем надълбоко. Впрочем, не само по отношение на басейните. Кулминацията на деня беше спускането по водната пързалка. Естествено не без някой от възрастните да те причаква долу, за да те хване, защото все още си малък. И шокът, когато разбереш, че леля ти е забравила за теб, а ти вече летиш към басейна…

Всеки щастливец носи един Велинград в сърцето си. Това е преживяване. Може да се случи на всяко място, но късметлии са тези, които именно там са получили искрата за пътешествия, направили са толкова много пакости, плакали са заради отказана играчка и са били с хората, които обичат. Това място, сгушено в горите на Родопите, предразполага всичко това да се случи.

В онези години все още бяхме деца и всичко беше прекрасно, когато не се биехме и карахме. Безгрижно. Помниш ли с какво нетърпение тръгваме сутрин на плажа, сложили раниците си на обратно (нарочно ги носехме на коремите си) и се обзалагахме дали Жената ще се къпе или ще се пече днес? Обичахме да си представяме, че също като при нас, най-голямата радост на бронзовата статуя на центъра е „да се къпе“, а това става когато работи фонтанът. Водата се стичаше по нея и тя беше красива… иначе стоеше някак незавършена със своите вдигнати нагоре ръце, по които не се стича вода – тогава се печеше. Най-хубави бяха обаче неочакваните моменти, като това да стъпиш в невтвърден още бетон и после всяка година да виждаш отпечатъка от джапанката си, или като това да пееш в парка и да не ти пука че всички те зяпат, защото си на 6, или неочаквано да прекараш половината почивка на легло заради стара пилешка супа (и това е спомен, да). Може би в тези моменти се създава братската връзка? Не знаем.

Вече не сме деца, нали? Не можем да се върнем на същите места. Защото някои хора вече ги няма. Срамно големи и страхливи сме май, за да пеем песента на Кръстницата от „Пепеляшка“ в парка. Но онази връзка, изградена по време и между летата във Велинград, ни кара отново да проверим дали Жената се къпе или се пече.

В малко по-променен състав сме. Паркираме на центъра, близо до апартамента, който за малко не купихме преди 15 години. Слизам от колата и за първи път усещам онова болезнено чувство. Да се върнеш на място от детството. Нищо не изглежда по-малко от него. Преди години ни трябваха пет минути, за да прекосим центъра, а днес имам чувството, че мога да разперя ръце и да докосна двата му края. Калдъръмът е по-малък, пространството е като кутия, басейнът е на две крачки, а разстоянието до парка можем да го вземем за няколко минути. Жената? Тя се пече… изглежда така сякаш се пече от 15 години. Паркът е неузнаваем. Нищо не помним, реконструкцията е основна. Но бързо намираме начин да „обиграем“ пространството. Някои неща не остаряват.

Трябва да обиколим всички места нали? Парка, езерото „Клептуза“, басейна, хотелът, в който отсядахме и къщата музей на Вела Пеева. Днес разбираме коя е Вела Пеева. Правим си същите снимки. Същите пози, на същите места. Щастливи сме. Велинград се е смалил безвъзвратно, но скоро осъзнаваме, че това е само илюзия. Всичко е същото. И енергията, и ние. Късметлии сме, че имаме своя Велинград.

На другата сутрин виждаме, че жената се къпе!