Какво е да имаш колеги на 30? Уникално!
Пореден работен ден. Вече няколко месеца си на това място и още не разбираш откъде идват някои неща. Опитваш се да дадеш най-доброто от себе си и се стараеш да не мислиш за това как проектогаджето те е вбесило снощи с критиките към последния ти текст (разбира се, че не са основателни, какво разбираш ти?!).
В разгара на опитите да останеш духом в офиса, менторът ти избухва в смях, който оглася цялата стая. „Хора, няма да повярвате…“ Следва обаче не виц, а реален разказ за поредната абсурдна постъпка на някой политик. Останалите в стаята се присъединяват към смеха, а ти се чудиш може ли някой да се смее от сърце на това. Е, оказва се че може. Наистина се смеят на това. Започваш да се опасяваш, че това ще се случи и на теб и след 10 години ще се смееш на скучни неща… и точно тогава в офиса идва тя.
Хубава е, въпреки че върви така сякаш животът й отдавна се е разпаднал и в момента опитва да събере каквото е останало от него, под звуците на „Панаири“ на Лили Иванова. Дори е малко притеснително. Май да се смееш на депутатите от сърце все пак не е най-страшното. След месеци чак разбираш.
„Депресарката“ дето работи от тях 3 от 5 дни в седмицата се оказва прекрасна жена, не е стара мома, гаджето не я е зарязало, доволна е работата си, дори има съпруг, супер яка майка и всичко останало, каквото се сетите. Чудиш се, при това положение, какво й е.
Ами какво…подобно на другите в офиса, и тя е 30. А ти… ти си на 21 и това е първата ти работа, която не мразиш.
30-годишните са странни. Един ден пристигат в страхотно настроение, на другия са мрачни. Ти преливаш от енергия и искаш да си кажеш някакви неща, те са забили поглед в екраните. Ядеш си баничката в кухнята, а колежката идва да смени водата във вазата, понеже си е купила ново цвете за бюрото. Кой си купува цвете за бюрото?
Всяка седмица поне един от 30-годишните колеги се оплаква от някакви болежки, най-често в опорно-двигателния апарат. Разговорите им често завършват с размяна на лекарски телефонни номера. Чудиш се колко време имаш преди и теб да те сломят дископатията и ишиаса и същата вечер виждаш, че болникът се е тагнал от ресторант в Центъра или пие до 4 часа през нощта с приятели.
Колегите в 30-40-възрастовата група постоянно повтарят колко са стари, макар самите те да не го вярват. И много държат да знаеш колко ще отвратителен ще е животът ти след някоя друга година. Освен това, отказват да приемат парите, които им даваш за обедната мусака, защото „не искам да се чувствам като дърта лелка, която обира малки дечица“…
В общи линии да си най-младият в екипа е огромно предимство и много сладко преживяване. В началото те е срам да си признаеш, че не си чувал за Иво Инджев и не знаеш какво е „пого“, но на десетия път те вече са свикнали – просто се изсмиват и ти обясняват всичко, че и още много, за което не си питал, но се оказва доста полезно.
Най-прекрасното и най-ужасното на тази възрастова разлика е, че са много по-опитни от теб. Винаги можеш да разчиташ на тях да ти дадат професионален съвет. Понякога и много повече. Ако си късметлия, може да звъниш на „депресарката“ в полунощ и да отидеш у тях на другия ден да работите заедно. По ирония на съдбата именно тя ще те извади от депресията, когато хората, които би трябвало да го направят, се окажат неспособни да го направят. Това е прекрасното.
Ужасно е, когато тръгнеш с огромен ентусиазъм да пишеш нещо, само защото те е развълнувало на емоционално ниво. Решаваш все пак да се допиташ до колежката по бюро… Да е жива и здрава, че без да знае те спасява от поредното словоблудстване. Мислиш си, че знаеш достатъчно по дадена тема? А помниш ли как преди 6 месеца се случи това? После пък някой казал нещо, трети допълнил, четвърти направил пето и така до днешния ден, всичко е свързано…
Със скоростта, с която тя разказва, ти потъваш в земята. И как би могъл да ги знаеш всички онези неща? Преди шест месеца се чудеше как да съчетаеш работа, университет, курсове по чужд език и гадже, така че познай кое да има предимство… Та да. Знаеш, че е нормално на твоите години да не знаеш всичко и все пак си на косъм да се хвърлиш през прозореца. Като мине време и се успокоиш, почваш да се благодариш, че се намираш между тези хора и се чудиш дали изобщо някога ще ги настигнеш.
Те са били свидетели на Лукановата зима, после на Виденовата, на възхода и падението на Костов, чули са в реално време коментара „Господ е българин!!!“, били са на протестите през 1997 г., закърмени са с Бийтълс, Юрая хийп, Пинк флойд и като деца са слушали на грамофонна плоча „Вълкът и седемте козлета“ на Мими Иванова и Развигор Попов. Гласували са на изборите за президент през 2006 г., вълнували са се в навечерието на 2007 г. и са разбирали за какво са протестите от 2013 г.
Когато си сред тях, понякога единственото, което разбираш, е колко още много хляб има да изядеш. Това, както казахме, е прекрасно и ужасно.
Прекрасно, защото ще ти се случват още много неща. Ужасно, защото може и да не успееш да ги видиш. Въпреки това, ако попаднеш на работно място с гореописаните типажи, да знаеш отсега – те са супер, но… животът е гаден.
