Антоан дьо Сент-Екзюпери: „Когато човек е много тъжен, обича слънчевите залези.“

Той е роден на днешната дата преди 118 години. Загива в катастрофа, някъде над океана и останките му и до днес не са намерени. За него историкът Рене Шамт казва: „Той е от тези хора, на които би било тясно в гроба. Затова им е завещано да се разтворят в необятността на небето, земята, океана…“

И наистина, тези думи звучат точно на мястото си, когато говорим за създателя на приказката на миналия век – „Малкият принц“. Поводът за създаването на най-известната творба на Антоан дьо Сент-Екзюпери е от 1935 г., когато той й неговият механик и навигатор Андре Прево катастрофират със самолет в Либийската пустиня. Халюцинациите, които получава писателят и авиатор в тези няколко дена, са причина след 8 години на бял свят да се появи „Малкият принц“.

„Малкият принц“ е книга, която някои казват, че трябва да се чете три пъти в живота – когато сме деца, когато сме зрели хора, и когато остареем. Според други тя трябва да се чете всяка година, когато дойде онова време за прословутите равносметки. За да покаже колко всъщност не ни е равна сметката и как евентуално можем да я изравним.

Всъщност „Малкият принц“ не трябва да се чете. Тази книга не е задължение, тя е потребност. Потребност, която идва в най-подходящия момент. За да ни върне вярата. За да ни разтърси, за да ни разплаче и унищожи (в добрия смисъл). След нея ще погледнем към нашата роза и ще я оценим. Защото е единствена. Нашата. Ще бъдем по-отговорни към лисиците, които опитомяваме. Защото това е сериозно. После те стават нашите лисици – наши отговорности.

В живота на всеки човек идва време за „Малкия принц“ и Антоан дьо Сент-Екзюпери. Най-подходящото. Времето на „искам“. Времето на всички по-долу неща.

Из „Малкият принц“

„Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясняват.“

„През живота си имах голям брой срещи с голям брой сериозни хора. Живял съм много при възрастни хора. Виждал съм ги съвсем отблизо. Това не ме накара да имам по-хубаво мнение за тях.“

„Тъжно е да забравиш един приятел. Не всички са имали приятел. И аз мога да стана като възрастните, които не се интересуват от нищо друго освен от цифри.“

„Човек трябва редовно да се принуждава да изскубва баобабите, щом ги разпознае измежду розовите храсти, с които много си приличат когато са още млади. Това е твърде досадна, но и твърде лесна работа.“

„Знаеш ли… когато човек е много тъжен, обича слънчевите залези…“

„Ако обичаш едно цвете, което съществува само в един екземпляр сред милионите и милиони звезди, стига ти да погледнеш звездите, за да бъдеш щастлив. Мислиш си: „Моето цвете е там някъде…“ Но ако овцата изяде цветето, за тебе сякаш всичките звезди угасват! И това не било важно, така ли?“

То ме изпълваше с благоухание и със светлина. В никакъв случай не биваше да бягам! Зад жалките му хитрини трябваше да доловя неговата нежност. Цветята са изпълнени с толкова противоречия! Но аз бях много млад и не знаех как трябва да го обичам!“

„Аз се смятах богат, защото имам едно-единствено в света цветче, а съм притежавал една обикновена роза. Това и трите вулкана, високи до коляното ми, единият от които е угаснал може би завинаги — с всички тия неща аз не съм никакъв голям принц…“ И легнал на тревата, той заплака.“

„За тебе аз съм една лисица, която прилича досущ на сто хиляди други лисици. Но ако ти ме опитомиш, ние ще сме си потребни един на друг. За мене ти ще бъдеш единствен в света. За тебе аз ще бъда единствена в света.“

„Вие сте хубави, но празни — каза им малкият принц. — За вас не може да се умре. Разбира се, някой обикновен минувач ще помисли, че моята роза прилича на вас. Но тя сама има много по-голямо значение, отколкото вие всички, защото тъкмо нея съм поливал аз. Защото тъкмо нея съм поставял под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея съм пазил с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за да излязат пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали или дори понякога да мълчи. Защото тя е моята роза.“

„Хората са забравили тая истина — каза лисицата. — Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за всичко, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза.“

„Хората, между които живееш ти — каза малкият принц, — отглеждат пет хиляди рози в една и съща градина… и не намират онова, което търсят…“

„Тъй като аз ще живея на някоя от тях, тъй като аз ще се смея на някоя от тях — когато погледнеш нощем небето, на тебе ще ти се струва, че всички звезди се смеят. Ти ще имаш звезди, които знаят да се смеят!“