Патрик Мелроуз: „Изход, колеги, няма“
„Изход, колеги, няма!“. С този цитат ни посрещна на първата ни лекция като млади психолози проф. Дончо Градев, доктор на науките в СУ. Както може да се досетите, не ставаше дума за изход от сградата, а от живота, екзистенциалните кризи и собствената глава.
В духа на този позитивизъм се случва сериалът „Патрик Мелроуз“. Петте едночасови серии на британската телевизия Sky в копродукция с Showtime можете да гледате в HBO GO. Te са базирани на книгите на Едуард Сейнт Обин – автор на полу-биографичните книги за образа Патрик Мелроуз.
Книгите се развиват в период от 60-те години на миналия век до началото на новото хилядолетие. Сериалът следва сюжета им плътно, като прави онова, което прави добрата телевизия с един текст: обогатява го, създавайки му визуален образ.
В първия епизод зрителите се срещат с въпросния Патрик Мелроуз, който получава телефонно обаждане с лоши новини (името на епизода е „Bad news“): баща му е починал. Следват озадачаващо на пръв поглед удовлетворение от тази новина, застъпено от едночасова хероинова епопея, минаваща през тъмните улици и скъпите хотели на Ню Йорк. Героят на Бенедикт Къмбърбач трудно ще събуди съчувствие: онова, което се вижда на пръв поглед, е един имунизиран срещу болката от загубата, емоционално изравнен наркоман, който не може да се пребори с демоните на миналото си.
„Е че кой няма демони от миналото, ще се запита всеки очукан от живота човек“, който е готов да заклейми Патрик като богат лигльо с осакатена воля и разкапана ценностна система.
…До следващия епизод.
Сериалът бавно дърпа завесата от сцената, на която досега сме видели едно проядено от дефицити и презадоволеност висше общество и един негов продукт, който нещо се мъчи. Зад завесата, в един ретроспективен епизод, виждаме на живо кървавото, варварско, разкъсващо раждане на една травма. Натрапливо прецизната игра на Хюго Уийвинг работи много в посока картината на Патрик да стане по-детайлна и много неща да си дойдат на мястото. А втори епизод, „Never mind“, оставя зрителя с физиономия, все едно току що е изял шепа от най-горчивите бадеми.
Интересно е, че сме свикнали да съчувстваме на герои, проникнати от бедност и мизерия. А Патрик Мелроуз е богат. Той е израснал във феноменално имение с велик изглед и грамадна смокиня в двора. Но нали помните: Los ricos también lloran (Богатите също плачат).
И не просто плачат, а затъват в такова дълбоко и безизходно нещастие, за което хлапетата, израснали в мизерията на бразилските фавели не могат и да си мечтаят.
Деградацията на Патрик продължава, а на преден план все още стои неговото остро страдание, нескопосано погребано под катраненочерно чувство за хумор, безумен цинизъм и очарователен нихилизъм. Образът на Мелроуз е сред онези великолепно изградени и неистово добре изиграни мъжки образи, които се превръщат в телевизионни и кино култове именно заради фасциниращата си негативност. (справка: Хю Лори като д-р Хаус).
А Бенедикт Къмбърбач е толкова естествен и толкова гениален в тази роля, че дори сме склонни да признаем, че не, той не е Шерлок. И Алън Тюринг не е. Нито доктор Стрейндж. Той е Патрик Мелроуз, който постепенно съблича невротичната си природа пред зрителя и разкрива своята безкрайна човечност и нормалност: един душевен стриптийз, който ни оставя замлъкнали като след катарзис.
Последните два епизода, „Mother`s milk“ и „At last“, правят нещо, което всеки психоаналитик би одобрил с усилено кимане на фройдистката си брада: обръщат се към майката. Майката на Патрик (брилянтна Дженифър Джейсън Лий) е един от най-комплексните образи в сериала. Което не е лесно при конкуренцията на един погълнат от мрака баща, една увлечена в разврата и изгубена в смисъла аристократка (Джесика Рейн), една фиксирана в децата си и нещастна в брака си съпруга (Анна Маделей) и, разбира се, нашият главен герой.
Елинор Мелроуз не е лош човек. Но въплъщава всичко онова, което представлява лошата майка. Нейните слабости злополучно са се пречупили в ролята й на майка, а неспособността й да защити сина си от злото събужда едновременно ненавист и жалост.
Нейният образ е библейски: той повдига въпроса за прошката, символично разрешен на фона на погребението й.
В края на сериала завесата е не просто дръпната. Тя е срината на пода и изгорена. На сцената е оголеният герой (не, в сериала няма зърна и бедра), със свалени защити, достигнал до мястото, на което е време да се раздели с родителите си. Не само защото и двамата вече не са между живите. А защото единственият път към излекуването минава през болезненото и продължително преработване на травмите, най-добрите от които са дело на родителите. Няма шорткът.
Наркотиците, алкохолът, партитата, сексът, любовта, бракът, децата и приятелите са само опити човек да се измъкне от депресията и мрака и да поеме въздух. Но тези опити никога няма да бъдат успешни, докато всеки не се изправи пред своето „ТО“ (по Стивън Кинг). И не го погледне отблизо в очите.
