„Другият любовник“ на Франсоа Озон: еротиката на желанието
Парадоксално е, че днес все повече творци в киното залагат на трилърите в техните различни подвидове и въпреки това едва шепа заглавия наистина водят зрителя за носа като хипнотизиран. В цялото море от лесносмилаеми блокбъстъри и лошо направени европейски заглавия, „Другият любовник” разбива конкуренцията и връща смисъла на добрите трилър, еротика и драма в киното.
Тази година френският режисьор Франсоа Озон се завръща на София филм фест с по-различно участие – еротичният трилър „Другият любовник“. Миналата година неговият филм „Франц” (драма, развиваща се във времето след Първата световна война) беше едно от силните заглавия в програмата. Сред предишните му проекти са Swimming Pool, 8 Femmes и Le temps qui reste.
Гледайки филма и биографията на Озон, няма как да не си дадем сметка, че той е един от най-подценяваните творци в киното днес. „Другият любовник” е майсторски направен трилър по всички параграфи. Филм, в който сценарии и режисура са като скачени съдове, а резултатът е това, което зрителите най-много харесват – да бъдат обладани от филма, да се страхуват, да бъдат изненадани и предизвикани. С няколко думи – да минат през колкото се може повече състояния, а героите в да будят едновременно страх, смях и гняв.
Двучасовата лента започва типично по „европейски” – и като сюжет, а за кадри да не говорим. Клое е 25-годишна бивша манекенка, която е загубила посоката си в живота, измъчвана е от нещо невидимо без да може да го улови. Неясни болки в стомаха и евентуалната психологическа причина за тях я карат да се обърне към психолог, доктор Луи Майер. Сеансите се превръщат в повече от терапия и накрая на лечението двамата заживяват заедно. Проблемите обаче се оказват неподозирано дълбоки и скоро тя е въвлечена в опасна и предначертана от преди раждането й игра, в която има само два възможни изхода, от които единият е летален. Случайно съвпадение кара жената да проучи миналото на новия си партньор и открива, че той има близнак, откъдето започва непредвидимостта на действието.
Едно от най-силните качества на филма е извикването на множество асоциации и препратки. Зрителят е призован да мисли. Така например Франсоа Озон ни връща в 40-те години години на миналия век, когато се появява известният психологически термин gaslighting – вид промиване на мозъка посредством насаждането на съмнения в човека за собствените му действия.
Подходът на Озон изненадва във всяка сцена – агресия, тъга, безизходица и много недоизказаност са усещанията, които екранът предава без да използва самоцелни средства. Режисурата не се характеризира с крещящи похвати, а където те присъстват (като в сцените на насилие) са единственият възможен изход за героите. Напрежението расте постепенно, за да ескалира винаги в най-точния (и все пак неочакван) момент. За това, както вече споменахме, заслуга има сценарият – адаптация на романа Lives of the Twins на Джойс Карол Оутс. Еротика и съспенс се допълват без едното да е за сметка на другото. Това е хубавото на еротичният момент тук – той е майсторски вплетен в историята, така че да не втръсва на човека и да бъде красив, въпреки мотивите, които го предизвикват. Еротика по френски – тоест истинска, преди всичко еротика на желанието, на несъзнаваното.
В ролята на Клое влиза Марин Вакт, за която това е второ участие във филм на Озон след Young & Beautiful. Екранен партньор й е Жереми Рение, чието изпълнение в два различни, почти противоположни персонажи, е едно от най-добрите актьорски изпълнения във филма. До него се нарежда и Жаклин Бисе, която има две кратки появявания, но достатъчни да вдигне летвата на филма още по-високо. Да я постави в кожата на два различни персонажи и нея, е едно от най-добрите решения на Озон. Актьорската игра в този филм е на ниво, определено.
Кога прекрачваме границите и изобщо къде е този праг между съзнаваното и несъзнаваното? Какво ни тласка към дадено решение и какви отговори крие тялото ни? Къде са кодовете, в които е заложено съществуването ни? Еротика, съспенс, насилие и любов се събират в „Другият любовник”, за да се опитат да нарисуват тази сложна картина на желанията.
Франсоа Озон връща вярата на зрителите в европейското кино, доказвайки, че то може да произведе едни от най-качествените и дълбоки трилъри в епохата на евтините холивудски халтури.
