Първият ми път в самолет
Още помня първата ми среща със самолет. Да съм бил на 7 или 8, когато разглеждах детска книжка „Ну, погоди!“, където заекът се возеше на самолет и слушах с любопитство разказа на баба ми за полета й до Москва през 86-та. Това внезапно вълнение ще продължи още 14 години, докато не се кача на първия си полет.
И да, сигурно вече се досещате, че това не е разказ за първия секс във въздуха, а за първото качване на самолет и детския наивитет, който не зачита възрастови граници.
В началото всичко звучеше страхотно. Ще посетя Лондон – мечтана дестинация от повече от десет години – и ще се кача на самолет за първи път.
Но само в началото… Защото колкото повече наближаваше датата на заминаването, толкова повече нарастваше необоснованото ми притеснение, провокирано от непреодолимата склонност към драматизиране.
Два дни преди заминаването околните сякаш са се наговорили да ме откажат от пътуването. Приятели и колеги ми споделят свои преживявания по световните летища. И най-малкото е достатъчно, за да направя от мухата слон. Вече си представям как огромен мъж обръща куфара ми наопаки, старателно прибраните ми вещи изпадат, той крещи в лицето ми, докато проверява тялото ми за скрити експлозиви, а дори не искам да мисля за купът с гумени ръкавици, който един колега ми казва, че е видял на летището в Лима.
Вечерта преди заминаването правя подробен преглед на всичко, което слагам в ръчния багаж, в опит да запазя личното си пространство. Не съм сигурен кое ме притеснява повече – дали самото излитане или потенциалната проверка на багажа. Хората, които бранят ревностно личното си пространство, знаят за какво става въпрос.
Излишно е да казвам, че нищо от гореспоменатото не се случи на Терминал 1 и единственото, което успях да направя, беше да предам притеснението си на иначе уравновесения ми спътник.
При отварянето на изхода обстановката рязко заприличва на магазин по време на промоция. Многобройна и многолика тълпа се втурва като отвързана към гишето, където жената така или иначе праща половината куфари в багажното, защото няма достатъчно място за всичките. Вместо да се бутаме в тълпата, установяваме, че е далеч по-успокояващо просто да наблюдаваме човека, който носи огромно плюшено мече под мишница… незнайно защо.
Качваме се в самолета последни. Естествено, мястото ми вече е заето от човек, на когото трябва да обясня, че това не е неговото място. Пита ме къде съм видял, че това е мястото ми. Оказва се, че дори не знае къде на бордната му карта е показано точното му място. Влязъл в ролята на стюард, някак успявам да го насоча към неговото място, от другата страна на пътеката. Запазвам самообладание и се забавлявам от поредната ирония на съдбата.
Следва обичайната подготовка – затягне на коланите, стюардесите правят инструктаж. Слушайки ги, в мислите ми се развиват най-ужасяващите сценарии, примесени с вълнение около това, което предстои.
Пилотът съобщава, че излитаме.
Оглушителен шум, потегляме рязко, скоростта все повече се увеличава, шумът от двигателите заглушава всичко наоколо, нощните светлини се сливат.
Като засилка към друга реалност, като Хари, който върви към тухлената стена, за да стъпи на перон девет и три четвърти. И точно когато си мисля, че няма как да се движим по-бързо, усещам импулсите на тялото, което разбира, че вече не е на земята. Високата скорост се допълва от рязкото издигане на самолета и хлътвам назад, потъвам и се залепям в седалката. След секунди вече съм хипнотизиран от светлините на София, разпръснати като брокат долу под нас.
В този момент забравяш за всичко. Няма проблеми, няма драма. Просто си във въздуха и парадоксално на всички усещания преди това, се чувстваш защитен от машината, от височината. Попивам усещането с всичките си сетива, знаейки, че никога няма да го изживея отново.
Минути по-късно първите слънчеви лъчи се показват.
Аз оставам верен на себе си и на противоречивата си природа, и заспивам, а хората вече се редят на опашка пред тоалетната.
Когато се събуждам и поглеждам през прозореца, виждам земята, която прилича на огромно платно камуфлажна екипировка. Питам стюардесата къде сме. „Над Холандия”. Ушите ми за заглъхнали и ме болят.
За кратко това създава неудобство. Отново забравям за всичко, когато под нас се разкриват водите на Ла Манша. След малко ще кацнем. Поглеждам масичката пред мен, сещам се за картинката отпреди 14 години – наслаждавам се последните мигове на едно по детски наивно преживяване, което никога няма да повтори.
