„Призрачна нишка“: омагьосаният кръг на гения
Всяка година има по няколко филма, които са многократно номинирани и награждавани, имат страхотна реклама, блясък до втръсване, но потъват в полето на забравата скоро след излизането си. За съжаление към тази група филми причисляваме успешния според световната филмова гилдия „Призрачна нишка“ (Phantom Thread) на режисьора и сценарист Пол Томас Андерсън, с участието на Даниел Дей-Луис. Филмът излезе в края на миналата година и е номиниран в 6 категории за „Оскар“. Въпреки безспорно добрите качества и ниво доста над средното, 2-часовата лента по наше мнение е далеч от най-добър филм на годината.
Известно време преди премиерата на филма, Даниел Дей-Луис обяви, че ще прекрати кариерата си в киното след тази роля. Изключително добър пиар ход, който не можем да пренебрегнем заради уважението на Академията към последните роли на големите актьори. Везните вече бяха наклонени в полза на Пол Томас Андерсън и неговата художествена историческа драма за модния дизайнер Рейнолдс Уудкок. Действието в нея се развива през 50-те години на ХХ век и Уудкок, заедно със сестра си (в ролята е Лесли Манвил) управляват една от водещите модни къщи в Лондон. Почти веднага можете да се досетите, че говорим за моден гений, който е в плен на своята дарба. А сестра му, като един Пиер Берже до своя Ив Сен Лоран, се грижи за всички административни въпроси около бизнеса на създателя на женски блянове. Сервитьорката в провинциален ресторант, Алма, се оказва търсено то вдъхновение и муза, която съвсем скоро започва да работи с дизайнера, да дели легло с него, да споделя мъките му, странностите му и кратките моменти на радост. Постепенно обаче връзката попада в омагьосан кръг, в който Уудкок не може да живее нито с нея, нито без нея.
Пол Томас Андерсън, когото познаваме от Inherent Vice (2014), There Will Be Blood (2007) и Boogie Nights (1997), режисира филма и пише сценария. Едно нещо трябва да му признаем и то е, че успява да вкара напрежение иначе равната, и преупотребявана тема за образа на твореца в киното. Историята е достоверна и интересна за гледане. Същото важи и за сценария, в който голяма част от съществено важното остава неизказана. А това винаги работи в угода на зрителя, защото той не получава цялата информация наготово, а трябва да достигне до нея. Опасността режисьорът и сценаристът да се провалят в тези паузи е голяма и Андерсън успява да прескочи трапа. Но дотам. Нищо революционно. Нищо необикновено. Една добра режисьорска работа и добре написан сценарий. Със сигурност не за „Оскар“. На този фон Лука Гуаданино, който се размина с номинация за режисура за „Призови ме с твоето име“ заслужава да заеме мястото на Андерсън. Режисурата на „Призрачна нишка“ почти няма друга гледна точка освен тази на главния герой. А претенциите на дизайнера, когото го дразни шумът от мазане на филия с масло, в един момент втръсват на зрителя. Човек има нужда и от друга гледна точка. Такава, в която той не участва. Тук тя липсва и егоцентризмът на неразбрания творец идва в повече.
Най-силната страна на „Призрачна нишка“ е неговият актьорски състав, а под това разбирайте Даниел Дей-Луис и Лесли Манвил. Да, Дей-Луис е страхотен и тук. Не колкото в „Линкълн“, за който взе своя трети „Оскар“, поставяйки рекорд, но пак е много добър. Отчасти дразнението, което имаме към Уудкок се дължи на изпълнението му. Органичното представяне на тези състояния на необоснована претенция тип „защото аз искам да е така“ успява да ни помогне да го разберем. Но Лесли Манвил за нас е най-доброто в този филм, в ролята на сестрата на Рейнолдс, My old so-and-so (както я нарича той). Тя е човекът, който отключва сградата, за да дойдат шивачките, комуникира с клиентите, накратко – прави възможно Рейнолдс да работи. Очертава се силна конкуренция за „Оскара“ в лицето на Алисън Джейни в „Аз, Тоня“. В ролята на Алма влиза Вики Крипс, за която това е първа роля в подобна продукция. Играта й не блести с нещо главозамайващо, но заслужава похвала за страхотната химия между нея и Дей-Луис. Интересно ни е, накъде ще поеме кариерата й в бъдеще след този филм.
Като изключим „увисването“ на някои моменти в историята (като този със свалянето на булчинската рокля от заспалата възстара булка) и недостатъците на режисурата, всичко друго е на мястото си. Начело са костюмите – тук наградата, ако бъде спечелена, ще бъде повече от заслужена. Кинематография, музика и декор се допълват за създаването на атмосферата, в която се развива действието. Хубавото е, че и тази детайлност и пищност на фона, не заглушава същественото в историята за вътрешните турбуленции на мъжа и момичето до него.
Трудно би било да обобщим филма на Андесрън и да му сложим еднозначен етикет „лош“ или „добър“. Историята на Рейнолдс Уудкок, който е болезнено привързан към сестра си, не обича аспержите си с масло, отказва да изведе жена си на танци, създава сватбена рокля за белгийската принцеса, ще ви заинтригува. Защото е направена добре, внимателно, с уважение към героите. А сюжетът в по-голямата си част, когато не буксува на едно място, успява да изненада. Струва си защото е един от добрите филми на годината. Но в никакъв случай най-добрия. Нито Пол Томас Андерсън е най-добрият режисьор. А Даниел Дей-Луис… поздравления, за всичко. Тази година обаче е ред на Тимъти Шаламе или Гари Олдман.
