„Вестник на властта“: новините са първите чернови на историята
Каква е цената на свободата на словото: онзи най-съществен елемент на журналистиката и демокрацията, на който и журналисти, и аудитория толкова държат? Кога е моментът, в който медията трябва да прекрачи закона в името на мисията си? Защо всеки, който се занимава с журналистика, ще ви каже, че това е една неблагодарна професия?
„Вестник на властта“(The Post) дава отговори на тези и още въпроси. Филм, препоръчителен както за тези, които създават съдържание, така и за тези, които го консумират без да си дават сметка на каква цена то достига до тях. „Вестник на властта“ е новия „Спотлайт“, но в по-лъскав (в приятния смисъл на думата) вариант. Ново качествено попълнение сред филмите, които изследват проблема със свободата на словото в медиите. Чаканото опровержение на твърдението, че медиите са в руслото на „шока, ужаса, сензацията и скандала“.
Отдавна не бяхме гледали филм с участието на Мерил Стрийп, който да не зависи от нейната игра. От „У дома през август“(August: Osage County, 2013) това не се беше случвало. „Флорънс Фостър Дженкинс“ (Florence Foster Jenkins, 2016) беше добър филм, но без нея едва ли щеше да има какъвто и да било успех, повечето от филмите й от последното десетилетие също. Сега обаче Мерил се завърна с нещо много повече от добре изиграна роля.
„Вестник на властта“ е качествено кино по всички критерии – режисура, сценарий, актьорска игра, кинематография, костюми… Историята на жената, която преди повече от 40 години подлага бъдещето си (и това на вестника) на риск, попада в едни от най-опитните кинаджийски ръце на деня, за да се роди първокласен продукт, по наше мнение достоен за повече от две номинации „Оскар“.
Действието се развива през 1971 година. Вестник Washington Post публикува статия, в която разкрива важни детайли от т. нар. „Виетнамско досие“ (Pentagon Papers). Разкритията са част от доклада на Боб Макнамара, бивш служител в Пентагона. Седемте хиляди страници са хроника за Виетнамската война. Те разкриват лъжите, които са поднасяни под формата на новини, и компрометират сериозно четирима президенти на САЩ. Четири години по-късно част от изследването става достояние на The New York Times, които го правят публично достояние. Постъпката им, въпреки че е под защитата на Първата поправка на Конституцията на САЩ (гарантираща свобода на пресата), е в противовес със забраната за оповестяване на държавни документи. Вестникът е изправен пред съд.
The Washington Post на свой ред се сдобива с всички томове на изследването и се изправя пред дилемата дали да публикува съдържанието им. Това решение намира Катрин Греъм. 8 години са изминали от самоубийството на съпруга й, от когото тя е наследила вестника. Ежедневието й все още напомня това на руска помешчица от началото на ХХ век. Партита в дома й, срещи с богаташи, красиви тоалети, закуска с дъщерята, приспиване на внучето и опити за спасяване на вестника чрез изкарването му на пазара за акции.
Публикуването на досиетата е първата голяма крачка, която може да доведе нея и вестника й до крах или да превърне и двамата в институции. Решението да публикува досиетата я изправя пред съда и възвръща репутацията на Washington Post. Малко по-късно отразяването на аферата „Уотъргейт“ ще я направи един от най-уважаваните издатели в САЩ и ще бетонира позицията й в медийния свят до пенсионирането й през 90-те години.
Въпреки че именно Греъм е в основата, тук фокусът не стои изцяло върху нейния образ (респективно върху Стрийп). Да, тя несъмнено е призмата, през която гледаме събитията, но всичко останало наравно допринася за високата летва, която поставя филма. Рисковата ситуация да имаш две големи звезди в състава (Стрийп и Том Ханкс) е овладяна така, както само Спилбърг може. Грандоманията на режисьора тук не е разгърната в най-голямата си сила, но пак успява да създаде автентичната атмосфера на напрежение в света на медиите. А персонажите на Том Ханкс и Мерил Стрийп са умело вплетените двигатели на историята, които дискретно не засенчват другите достойнства на филма.
Благодарение на добрата работа на Спилбърг получаваме точна картина на това какво представлява работата в медия – изискване за максимална бързина, риск за издателите и редакторите, търсене на новото, на истинската новина, а не вкопчване във временната сензация.
„Вестник на властта“ поставя проблема за свободата на словото по много точен начин, смигва на публиката и дава гледната точка на журналистите. Тук няма как да не споменем и добре свършената работа на сценаристите – Лиз Хана (за която това е първи сценарий) и Джон Сингър (един от сценаристите на „Спотлайт“ и носител на „Оскар“). И тук, както в „Спотлайт“, историята е задвижващият елемент и източникът на напрежение. Разликата идва от режисурата на Спилбърг, която поставя „The Post“ в друга плоскост спрямо интровертната биографична драма на Том Маккарти.
Почти неусетно в зрителя се пораждат въпросите относно позицията на медиите в съвременния свят. Разбираме какво представлява борбата, за да може до аудиторията да достигне качествена информация. Аудиторията, която вечно изисква новото и едва ли си дава сметка за това, през което минава една медия, за да си позволи да дава точна информация.
Редом до Катрин Греъм в историята е нейният редактор Бен Брадли, изигран безупречно от Том Ханкс. Той е човекът, който съветва Кей (както я нарича), че публикуването на документите е изпълнение на мисията на вестника и съответно непубликуването им е равносилно на нейния край.
Най-силният момент между двамата е телефонният разговор, в който героинята на Мерил трябва да вземе решение. А след като бурята отшуми, двамата ще се срещнат в печатницата и Катрин Греъм ще синтезира филма в едно изречение: „Новините са първата чернова на историята“.
Ние бихме добавили: и те са следствие от обществото, не нещо, което произлиза въпреки него. Неслучайно Мерил чупи собствения си рекорд отново – тази жена просто е най-добрата жива актриса. Ще се повторим, но сцената с телефонния разговор го доказва.
„Вестник на властта“ е доказателство, че един филм може да бъде еднакво добър проводник на идеи и художествен продукт. Без изтъркана политкоректност, представена недостоверно. Без изкуствен и лицемерен феминизъм в разказа за една от влиятелните жени на миналия век. Филм, който ще ни доближи до същината на онова, от което сякаш цялото човечество разбира, но малцина могат наистина да го направят и осмислят – добрата журналистика.
