“Аз, Тоня“: няма такова нещо като истина

„Хейтърите винаги казват: „Тоня, кажи истината“. Няма такова нещо като истина. Това са пълни глупости. Всеки си има своя собствена истина“. С тези думи завършва филмът „Аз, Тоня“ на режисьора Крейг Гилеспи, по сценарий на Стивън Роджърс (Kate & Leopold, P.S. I Love You). С тези думи Марго Роби, в ролята на световноизвестната фигуристка Тоня Хардинг, обобщава 23-годишно мълчание, една провалена кариера и история, в която вече е прекалено късно за възмездие, но не и за коректно отразяване на фактите.

Биографичният филм вече беше признат за изпълненията на актьорите в него и Марго Роби(в ролята на Тоня) и Алисън Джейни бяха номинирани за най-престижните отличия в киното. Втората спечели SAG Award и Golden Globe за най-добра актриса в поддържаща роля.

„Аз, Тоня“ не претендира за историческа точност, въпреки в началото е казано, че филмът е базиран на „железни“ източници и интервюта. Историята на 47 годишната Тоня Хардинг е толкова манипулирана, че е безсмислено да се взима страна в нея. Веднъж тя е манипулирана от самите близки на фигуристката и веднъж от медиите и хората, от които зависи кариерата на фигуристите – онези в комитетите и асоциациите, които решават кой и защо да се класира за състезанията. Та по въпроса за истината около Тоня Хардинг нещата са прости – знаем само кой е виновен и кой какво не е извършил и това ни стига. В един от най-добрите филмите на годината Крейг Гилеспи успява да направи точно това – да събере истината на всеки един от замесените и да остави зрителя (ако има изобщо желанието) да „отсъди“.

През 1991 г. едно момиче постига немислимото – 20-годишната Тоня Хардинг става първата жена в САЩ, изпълнила троен аксел по време на състезание по фигурно пързаляне. Същата година го изпълнява и на Световното първенство – отново първата жена. Момичето е атлетично, здраво, има всички данни за олимпийско злато. Крахът идва през през януари 1994 година. В САЩ избухва един от най-големите скандали в спорта. След излизане от пързалката по време на тренировка, американската олимпийска надежда, фигуристката Нанси Кериган е ударена с гумена палка в коляното и заради контузията е принудена да спре участието си в Националното първенство в Детройт. Малко повече от месец остава до Зимните Олимпийски игри в Лилехамер, където Кериган ще се изправи пред дългогодишната си съперница, Тоня Хардинг. От следобеда на 6 януари 1994 г. кариерата на Хардинг на теория приключва. Съпругът й Джеф Гилули, в съучастничество със свой приятел, Шоун Екхарт, наемат Шейн Стант, който трябва да извърши нападението над Кериган. Тоня е в пълно неведение за плана на тогавашния си съпруг.

Точно това чакат всички – особено Американската асоциация по фигурно пързаляне. Идеалният повод момичето, което цял живот не се вписва в стандартите, но се състезава безупречно, да бъде отстранено. Тя не се облича както трябва, не изглежда като принцеса от приказките, за разлика от Кериган, иска да носи дънки, да слуша поп и да се състезава под звуците му, и не е по никакъв начин олицетворение на американската мечта. Спортните умения не са всичко и без имидж няма как да стане. Така че всичко приключва след този скандал. Пускат я на Олимпийските игри, защото скандалът е прекалено сочен, за да бъде изпуснат. Всички искат да видят сблъсъка. Тоня финишира осма, а Кериган печели сребърен медал. След игрите Тоня е обвинена за прикриване на факти и съучастничество и получава доживотна забрана да се занимава с фигурно пързаляне.

А сега нека започнем отзад напред. Понеже скандалите не са всичко (още един от акцентите на филма).

Сюжетът проследява живота на фигуристката от ранното й детство до периода непосредствено след съдебния процес във връзка с нападението на Нанси Кериган. Документалният характер на лентата помага на стегнатия и точен разказ, а фактът, че нито сценария, нито режисурата взимат страна в многостранния конфликт, помага на нас, зрителите, да разберем версиите на всички, станали част от живота на Хардинг. Филмът наподобява репортаж, в който събитията са разказани от гледната точка на близките на Тоня – съпругът й Джеф Гилули (Себастиан Стан), майка й Лавона Фей Голдън (Алисън Джейни), треньорът й Даян Роулинсън (Джулиан Никълсън) и приятелят на Джеф, Шоун Екхарт (Пол Уолтър Хаусер).

Марго Роби, която помним предимно с ролята си на приятна блондинка от „Вълка от Уолстрийт“, влиза в кънките на фигуристката. И ни взема умовете. Не можем да искаме по-добро изпълнение – в това на Роби има всичко – емоция, огън, гняв, уязвимост, каквато само най-силните момичета притежават, любов и нежност. Виждаме детето, което още на три години стъпва на ледената пързалка, заведено от майка си Лавона Фей Голдън (Алисън Джейни). Случаят тук не е просто на свръхамбициозна майка, а на такава, която редовно бие дъщеря си, насилва я психически и физически, а оправданието винаги е едно – тя работи на три места, за да може дъщеря й да тренира, дори шие костюмите й сама. Бащата напуска семейството рано и Тоня от малка расте в атмосфера на насилие. Бунтарщината не е самоцелна – тук тя е изначална характеристика на персонажа. Тя е неговата уникалност. Тоня е повече от крехката фигуристка с чуплива фигура. Тя е жилавата жена, която иска да пробие с уменията си, не с пози.

Алисън Джейни и Марго Роби определено са най-доброто нещо в тази лента. Двете имат страхотно взаимодействие на екрана, а първата дотук е нашата фаворитка за женска поддържаща роля. Лавона бие дъщеря си, дори хвърля нож по нея, а на финала дори отива със скрит диктофон в джоба при нея. Оставя ни с отворена уста.

Именно интровертността, която предполага една такава история, прави филма толкова специален – като стъклена фигура от менажерията на Тенеси Уилямс. Без екшън, като изключим моментите, в които Джеф разбива главата на Тоня в огледалото или двамата се стрелят с пушки. Без претруфен плач в стил „вижте, колко съм зле и ме съжалете“. Не, този филм се вглежда в историята без да съди една от най-добрите фигуристки в историята изобщо, чиято кариера приключва преждевременно именно заради неспособността й да следва установените традиции и да се впише в шаблона.

„Аз, Тоня“ е разказ, който ни учи да емпатираме, а не да съдим. Разказ, който показва каква е цената на успеха и деликатно ни внушава, че независимо колко сме добри, ако нямаме характер, успехът е само път към краха. Филм за нуждата на публиката да обича някого и да мрази някого. Филм за многото различни, но верни истини.

А дали всички са верни? Дали не е по-добре поне един път, Тоня да има думата? Текстът от песента „Тоня Хардинг“ на Суфян Стивънс е добра отправна точка за размисъл по темата:

Has the world had its fun?
Yeah they’ll make such a hassle
And they’ll build you a castle
Then destroy it when they’re done