Да спрем да словоблудстваме за Кевин Спейси, а?
Явно Холивуд знае много повече отколкото предполагаме. Сет Макфарлън със сигурност. През 2013 г., след като обявява номинираните актриси за „Оскар“ за най-добра поддържаща женска роля, той казва: „Честито дами, вие вече не трябва да се преструвате, че сте привлечени от Харви Уайнстийн.“ Всички в публиката се смеят.
Четири години по-късно десетки актриси обвиниха Уайнстийн в сексуален тормоз. С него вече е свършено. Пак Сет Макфарлън, този път през 2005 г., включва сцена във Family Guy, в която Стюи бяга насред магазина и крещи: „Помощ! Току що избягах от мазето на Кевин Спейси.“ Никой нищо не казва. Но изведнъж някой актьор решава, че е време да „проговори“ след 31-годишно мълчание. И цялата фалшива пуританщина на Холивуд се излива върху обществото като цунами.
Сигурно вече сте чули признанието на актьора от „Стар трек“, Антъни Рап, за това как през 1986 г. Кевин Спейси е злоупотребил сексуално с него. Случката е, когато Спейси е на 26 г., а Рап на 14 г. Младият актьор тогава участва в постановка на Бродуей и се запознава с не толкова известния по онова време Спейси. Двамата излизат веднъж на клуб, заедно със 17-годишен приятел на Рап, всичко е „по правилата“. Няколко дни по-късно 26-годишният Спейси го кани на парти в дома си. Бидейки единственото дете на събитието, той се оттегля в една от спалните и гледа телевизия. До момента, в който Спейси не се появява на вратата, пиян. Всички вече са си тръгнали. Тогава Спейси се опитва „да го прелъсти“. За щастие, младежът успява да избяга и решава да не споделя на никого. Пълната история става обществено достояние 31 години по-късно, когато Рап дава интервю за BuzzFeed. Опираме се само на фактите, изложени от него – други доказателства няма.
В последвалото изявление актьорът обяснява, че не помни за такъв случай. На втори план обаче излиза и признанието му, че е гей. Това възмути защитници и радетели на ЛГБТИ правата и стотици други wannabe хуманитари. Не можело да се смесват обвиненията в педофилия с излизането от килера. „Кевин Спейси направи нещо, което мислехме, че е невъзможно: излезе от килера в неподходящ момент.“. Изведнъж всички тези защитници на правата на хомосексуалните, на които все не им стигат примери от публичното пространство, се съсредоточиха върху мъглявите самопризнания на актьор за инцидент преди 31 години. А елементът, че това е първият случай, в който актьор от ранга на Спейси публично обявява хомосексуалността си, знаейки че с кариерата му е свършено, някак остава в сянка. Защото колкото и да увъртаме, Холивуд е неразрушима конюктура, която не търпи хомосексуалността и кариерата на Спейси виси на косъм, ако и не е паднала вече. „Къща от карти“ вече я няма. Но е много удобно да се скриеш зад „сексуалното насилие“, а всъщност да атакуваш по друг параграф.
Изведнъж се оказа, че е много приятно да хванеш гребена на вълната, следвайки примера на десетките актриси. Просто цитираш (по памет) случка от преди 3 десетилетия, обвинявайки някого в „сексуален тормоз“. Ами хайде тогава всички, на които някой някога някой им се е нахвърлил да наддадат вой? Нека Спейси е сексуален насилник и нека Рап е беззащитната жертва. Но тогава как да наречем всяка трета жена в Гренландия например, която действително е изнасилвана. Тогава какви са милионите жени в арабския свят, които не могат да напуснат дома без мъж до тях? Какви са милионите жени и мъже във всички краища на света, които не са милионери и известни личности, които действително биват изнасилвани? Съдейки по вниманието и начинът, по който се отразяват случаи като този със Спейси, явно едно налитане(да, незаконно, но все пак налитане) е по-непростимо. Или просто е по-удобно за захапване.
Никой не оневинява Кевин Спейси. Детето е дете. Не можеш да злоупотребяваш. Но подобна изкуствено създадена вълна от недоволство и престорена защита на някого, е смехотворна. Такава е защото ако имаш да кажеш нещо, го казваш, а не чакаш да станеш фон на събитията. Лицемерна е, заради смеха по време на думите на Макфарлън и онзи епизод на Family Guy и заради онези, които са знаели, но са мълчали през всички тези години.
Едно от основните неща, които правят журналистиката нещо повече от шум в ушите, е, че тя работи не с мнения, а с факти. В случая обаче всички като че ли се съсредоточават върху мненията, всички искат да яхнат вълната от недоволство срещу сексуалното насилие. А може би е по-добре просто да помълчим, вместо да словоблудстваме. Поне докато дойдат още факти.
