„За писането и пилотирането, или докога ще пиша за Хари“, Ю Несбьо
„Какво ми минава през ума, когато замислям да пиша книга? Първо, че това е мисия невъзможна. Невъзможно е мислите и чувствата ми да бъдат трансформирани в букви, които да го предадат на читателя, без по-голямата част от замисъла да се изгуби. При всички случаи, казвам си тогава, не е възможно тези мъгляви, звукоподражателни символи да съблазнят читателя, да го убедят да тръгне с мен натам, накъдето искам да го поведа.
В този смисъл приличам на пилот зад щурвала. Макар да съм извършвал това своеобразно чудо неведнъж, здравият разум ми казва, че не е възможно чифт крила и един запален двигател да отлепят тази машина от земята. Да я понесат във въздуха. И да я приземят точно където съм възнамерявал. Впрочем нека малко по-нататък да се върна към темата за предначертаното кацане.
Тогава кое е онова, което вдига самолета във въздуха? Очевидно той не полита само благодарение на скептичния и изплашен до смърт пилот. Така и един разказ не се появява само благодарение на усилията на неговия писател. Първо, този писател – в конкретния случай аз – пише истории, предназначени да бъдат четени в определен контекст, в духа на определена традиция, във връзка с вече написани произведения. Писателите, независимо в какъв жанр творят и без значение дали си дават сметка за това, общуват и със свои предшественици, и със съвременници по перо. В качеството си на криминален автор аз не просто съм задължен на Едгар Алан По, Конан Дойл, Реймънд Чандлър и Джим Томпсън, а и трябва да бъда четен през призмата на техни произведения. Същото важи за Карл Уве Кнаусгор, Джон Ървинг, Астрид Линдгрен, Чарлз Дикенс, а защо не и за Мигел де Сервантес – ако се върнем малко по-назад.
Нека пак да уточня: говорим за четене, не за писане. Писателите невинаги поставят творбата си в литературен контекст. Да не забравяме, че съществуват автори, които не са прочели нито една книга, преди да напишат своята. Но ако тяхната книга стигне до публиката, онова, което са написали, ще бъде четено и преживявано в определен контекст и ще отеква с различен резонанс в зависимост от конкретния жизнен и литературен опит на читателя, от неговия естетически вкус, морални ценности, очаквания към литературата и към съответния жанр. Ако писателят е пилотът, литературната традиция са крилата, а читателят – двигателят. Поне аз се осланям на тази идея, докато самолетът ми набира скорост и виждам пред себе си края на пистата.
Започнах работа по романа „Жажда“ през 2015 година. Понеже той е единайсетият в поредицата за инспектор Хари Хуле, вече познавам много добре главния герой. Толкова добре, че е логично човек да си зададе въпроса дали изобщо имам какво още да разкажа за него, дали всъщност той не ми е омръзнал.
Дали не продължавам да пиша за този персонаж само защото книга с анонса „роман за инспектор Хуле“ на корицата има големи шансове да стигне до по-многобройна читателска публика? Самият аз често се питам същото. Тези въпроси са важни, защото знам, че в деня, когато напиша нещо, било то дори едно-едничко изречение, по задължение, без желание, това ще е началото на края. Подобно на първия път, когато правиш секс с половинката си по задължение. Според мен все още изпитвам интерес към Хари Хуле именно защото го познавам толкова добре. Неслучайно човек не се отегчава от старите си приятели. Напротив, с годините започва да ги цени още повече. Интересът към познатото донякъде е продиктуван от все по-дълбокото проникване в многото лица на познатия ни човек и от начина, по който ние виждаме собственото си отражение в неговите очи, но има и друго: колкото повече опознаваш някого, вместо любопитството ти да се уталожи, то се разпалва още повече. Какво има в стаята зад стаята? Не твърдя, че Хари и неговият свят няма да ми омръзнат. Те са мрачни, а човек се нуждае от светлина. Ала когато съм постоял навън, под ослепителната дневна светлина, винаги ми домъчнява за меланхолията и песимистичния нихилизъм на Хари.
Затова е парадоксално, че „Жажда“ започва с един щастлив Хари. Трудно ми беше да пиша за него, защото не съм свикнал да е щастлив. В края на предишния роман, „Полиция“, той се ожени за Ракел. Сега работи като преподавател в Полицейската академия, а Олег, синът на Ракел, учи там. Самият Хари описва това новo усещане за щастие като стъпване по тънък лед. Всеки ден се буди с надеждата статуквото да се запази, днешният ден да бъде точно повторение на вчерашния, ледът да издържи. Но докато човекът и щастливо жененият съпруг Хари Хуле си мечтае за безметежна семейна хармония, полицаят и ловецът на убийци усеща първите признаци на работохолизъм. Единственият, измъкнал се от ръцете му, се разхожда на свобода.
Хармонията в личен план се противопоставя на професионалната страст към преследването на убийци. Дългът на човека Хари към най-близките му влиза в конфликт с дълга на полицая Хари към по-голямата общност, към обществото. По ирония на съдбата именно обществото, групата, в която Хари винаги се е чувствал аутсайдер, излиза победител. И това повдига въпроса – доколкото, разбира се, една художествена измислица може да повдига въпроси – ако преследването на „щастието“ не е основната движеща сила на човек като Хари, то кое е тогава? Дали пък ние, хората, всъщност не сме стадни животни, чиято потребност да допринасят за доброто на стадото надделява над любовта към брачната половинка и към децата? Дали пък дори аутсайдер като Хари не се нуждае от признанието на себеподобните си повече, отколкото от семейството си? Дали на щастието в личен план не се приписва твърде голяма значимост?
Написах по-голямата част от „Жажда“ в любимото ми кафене в Осло. Редовен клиент съм му от седемнайсет години. Когато се прибера от сегашното си пътуване, то вече няма да съществува. Но именно там, на моята маса край стената, малко след като отлепих самолета „Жажда“ от земята, аз реших да променя курса. Причините бяха две. Първо, случайно дочух разговор между мъж и жена на съседна маса. Отначало помислих, че провеждат интервю за работа. („Къде се виждаш след пет години? Кои са най-забележителните ти качества?“). Впоследствие обаче ми стана ясно, че са се запознали по интернет и се срещат за пръв път. („Котки ли обичам повече, или кучета? Хм… Ти кое предпочиташ?“) Порази ме не толкова рискът, който и двамата без съмнение бяха поели, срещайки се с напълно непознат човек, с когото ги е свързало приложението „Тиндър“, а по-скоро болезнено неловкият им диалог. И двамата явно търсеха общоприети любезности и клишета, зад които да се скрият – без успех. И двамата се представяха за нещо различно, докато седяха, разголени пред погледа и преценката на другия. Всеки от тях влизаше в ролята ту на автор, ту на читател, а историите, възникнали при тази среща, в този почти литературен контекст, сами намериха пътя към моята клавиатура.
Втората причина, подтикнала ме да се отклоня от предначертания курс и – заедно с моите бъдещи читатели – да се приземя на друго място, беше явлението вампиризъм. Не си спомням какво точно търсех, но се разрових из най-тъмните, дълбоки дебри на психиатричната наука. И когато попаднах на историите за Петер Кюртен, Вампира от Дюселдорф, и за Ричард Трентън Чейз, ми просветна, че именно вампиризмът ще бъде спойката между темите, разглеждани в книгата ми и именно той ще разкрие нова страна от душевността на Хари.
По принцип не харесвам криминални романи по истински случаи, но историите за вампиристи ме заинтригуваха и смутиха не толкова в криминален аспект, колкото в човешки план. Вампиристите са подвластни на желанието си да пият кръв, макар да рискуват да умрат от натравяне заради високото съдържание на желязо. По същия начин и Хари е подвластен на порока си – алкохолизма. Подобно на него вампиристите търсят най-интимното, най-съкровеното у другия, макар и в по-буквален смисъл. Винаги съм намеквал, че Хари е потенциален престъпник, но не съм го описвал като вероятен кръвопиец. Тук ще открехна леко завесата: в „Жажда“ Хари ще пие кръв.
За какво си мисля, след като съм завършил романа, след като самолетът като по чудо се е приземил и аз осъзнавам, че съм оцелял? В такива случаи в ума ми, с натрапливостта на мания и без да ми дава миг покой, се завърта въпросът кога ще вдигна във въздуха следващия летателен апарат. Ако искате, наречете го жажда. Напълно възможно е писателят да прилича на героите си. Би трябвало това да ме безпокои. Но като Хари и като Вампириста някои писатели просто не знаят спирка. Просто трябва да пишат, трябва да летят.“
Превод: Ева Кънева
