Петте века между пресата на Гутенберг и интернет
Препубликуваме текста от сайта на вестник „Сега“ поради изключителната му значимост. Катрин Вайнър, зам. главен редактор на „Гардиън“, в лекция пред Центъра за развитие на журналистиката:
Ще започна с един истински случай. Наскоро провеждах интервю за работа в „Гардиън“ и попитах кандидата, който имаше опит само в печатни медии, как смята да се справи с дигиталните новини. Той ми каза: „Ами имам компютър. Ползвам компютри от години“.
Отговорът му беше смешен, но казваше нещо важно за него: той очевидно смяташе, че дигиталното е само технологично развитие – просто нов начин за обработка на текст. В действителност дигитализацията носи със себе си огромна концептуална и социална промяна, тя е бомба, която прави на пух и прах целия ни свят и нас самите, разбива представата ни за света и начина, по който живеем. Още сме по средата на тази промяна, толкова сме близо, че понякога ни е трудно да я виждаме добре.
Интернет промени начина, по който организираме информацията: от ограничения физически формат на книгите и вестниците към нещо по-аморфно и свободно, с безкрайни възможности. Вестникът е нещо завършено. Точно обратното е с дигиталните новини – те непрекъснато се дописват, подобряват, променят, местят, развиват – това е непрекъснат разговор. Дигиталните новини са живи, безкрайни, безспирни.
Много хора смятат, че този преход от фиксираното към свободното не е съвсем нов, че ние всъщност се завръщаме към културата на устното народно творчество от едно време. Датският учен Томас Петит дори развива теорията, че целият период след изобретяването на пресата на Гутенберг – 500-те години на господство на печатния текст върху информацията между XV и XX век, е просто една пауза; прекъсване в обичайния поток на човешката комуникация. Петит нарича това Скобите на Гутенберг. Интернет, казва той, ни връща към времената отпреди Гутенберг, в които сме били формирани от устни традиции: живи и ефимерни.
В продължение на 500 г. знанието е било затворено във фиксирани формати, за които сме вярвали, че са достоверна версия на истината. Днес, в постпечатната ера, се завръщаме към времена, в които повечето информация – вярна или невярна, идва от хората около нас. Петит казва, че днес мислим по сходен начин със средновековния селянин – и нашата информация, както неговата, идва от клюки, слухове и разговори.
Нещо подобно казва и Дик Костоло, шефът на „Туитър“: „В Древна Гърция новините и информацията са се разпространявали на агората и всеки се е упътвал натам след обяд. Там, на градския площад, информацията се е обменяла без филтър и във всички посоки.“
Какво означава този свободен нов свят за журналистиката днес? Дигитализацията не е просто пускането на една новина в интернет. Тя тотално пренаписва отношенията на журналистите и читателите. Ние вече не сме всезнаещи репортери, които от висотата на своята осведоменост изсипват информация върху пасивната публика. Интернет събори тази йерархия и я замени с един равноправен свят, където реакцията е мигновена, а много читатели знаят далеч повече по определена тема от журналиста. Някои дори наричат читателите „хората, доскоро известни като публика“. В ерата на вестника имаше малко пишещи и много четящи. Днес разликата не е толкова отчетлива. Бившата публика не седи просто ей така – ако не я слушаш, ако не работиш с нея, ако не работиш за нея и не й даваш това, което иска, тя може да отиде на стотици други места.
Интернет освен това означава и общуване с читателите на нечувано досега ниво, сътрудничество по много нови начини. Да вземем петролния разлив от „Дийпуотър Хърайзън“ в Мексиканския залив през 2010 г. Ситуацията беше толкова излязла от контрол, че „Бритиш петролиум“ отправи зов за помощ към всички за овладяване на катастрофата. Нашият екип също призова всеки да изпрати своите идеи за спиране на теча в залива. Направихме специална онлайн платформа за събиране на предложения от читатели и за нула време в нея откликнаха професионални гмуркачи, морски инженери, физици, биохимици, машинни инженери, миньори, специалисти по петролни сондажи и т.н. Пресяхме най-добрите идеи и ги подложихме на сериозен анализ. Беше удивителна колекция от полезна информация, всичката събрана благодарение на хората, коитодоскоро наричахме само читатели.
Глобалната мрежа дава възможност и за страхотни попадения. Любимият ми пример е от протестите срещу срещата на Г-20 в Лондон през 2009 г. Нашият репортер Пол Люис разследваше смъртта на Йън Томлинсън – продавач на вестници, починал, докато минава през протестиращото множество. Според заключението на патоанатома причина за смъртта беше инфаркт. Търсехме свидетели на случилото се. Пуснахме призиви в „Туитър“ и на сайта на вестника. Няколко часа по-късно с Пол се свърза наш читател от САЩ. Оказа се мениджър на инвеститорски фонд, който бил по работа в Лондон. Измъкнал се от срещите си, за да види протестите, и ги снимал с телефона си. Вече в Ню Йорк той попаднал на нашия призив, прегледал отново заснетото и открил ясен кадър, на който се вижда много добре как Йън Томлинсън пада на земята, блъснат от полицай. Можете да си представите каква новина беше това! Макар че беше оправдан по обвинението в убийство през 2012 г., полицаят загуби работата си, както и патоанатомът. Впоследствие полицията се споразумя извънсъдебно с близките на Томлинсън, извини се официално и им плати компенсация. Нищо от това нямаше да се случи, ако не беше нашият призив в интернет. Но този случай е добър пример и защо журналистите повече отвсякога трябва да търсят собствена информация.
За много издатели интернет означава да превърнат новината в стока втора употреба. Те пълнят сайтовете си с пренаписани агенционни дописки, прессъобщения и новини от други подобни сайтове. Според данни от 2009 г. 80% от статиите в качествените издания във Великобритания не са авторски, а едва 12% са собствена информация на репортерите. Естествено, донякъде дължим това на кризата, но не само. Нашата индустрия е пристрастена към преследването на едно и също нещо. Погледнете стотиците фотографи и репортери, струпани пред болницата за изписването на новия ни принц Джордж. Какво щеше да стане, ако всички те бяха някъде другаде и работеха по други истории, оставяйки пред болницата, да речем, трима свои колеги? Какви ли страхотни новини са изпуснали в този ден?
Големият шанс е точно в обратното – вместо да вървиш след тълпата, да правиш нещо различно. Както пише в едно чудесно есе за постиндустриалната журналистика, „истинските новини отличават журналистиката от останалите търговски дейности“. Или както казва лорд Нортклиф, „новината е нещо, което някой някъде не иска да бъде публикувано. Всичко друго е реклама“.
И тъй, помните ли Скобите на Гутенберг? Първо, имаше купища приказки, но липсваше ясна визия за истината. После имахме ясна представа за истината, но нямаше място за разговор. Днес разполагаме с истината, направена по-добра благодарение на разговора. Какво ще стане, ако съчетаем екосистемата на интернет и традиционните журналистически похвати с нови методи на разследване и съобщаване на новините? Ако се отворим? Ако поставим хората, наричани преди читатели, в сърцето на всичко? Ако обединим и елита, и улицата, че и „Туитър“? Не инстинкт или информация, а и двете. Не телефони или „Туитър“, а и двете. Не неутралност или коментари, а и двете. Не журналисти или блогъри, журналисти или активисти, журналисти или читатели. Бъдещето на журналистиката е всичко това едновременно.
