Досиетата CHR: Хипитата, които не намериха „свободата“
Преди близо 50 години популярна британска песен оглавява музикалните класации и се превръща в хит. „She’s Leaving Home“ на Бийтълс разказва историята на младо момиче, което внезапно напуска дома си, оставяйки единствено бележка, за която „се надява, че ще обясни по-добре“ и с това шокира родителите си, които на сутринта разбират за бягството й, пише Би Би Си. Песента е вдъхновена от истинската история на Мелани Кое, тийнейджърка от Северен Лондон, чието бягство в текста е представено като контрапункт на показанията на родителите й: „дадохме й целите си животи/ жертвахме животите си/ дадохме й всичко, което парите могат да купят“.
Това, с което песента успява да стане хит, е улавянето на конфликта между поколенията, който е изключително изострен през 60-те години на ХХ век. Въпреки че парчето е засенчено от други по закачливи и „цветни“ песни, то оставя траен отзвук в съзнанието на феновете, най-вече защото помага да се осъзнае нарушената връзка между родителите и децата. Идеята е на Пол Макартни, който заедно с Джон Ленън пише музиката и текста.
Тийнейджърката в песента усеща нещо в себе си, което е „отричано продължение на толкова много години“, а Кое казва пред пресата: на 17 години имах всичко, което парите могат да купят – диаманти, кожи, кола – но родителите ми нито веднъж не ми казаха, че ме обичат. Точно както в песента на Саймън и Гарфанкъл от 1966 г. – Richard Cory, „She’s Leaving Home“ показва липсващото взаимодействие между богатството и щастието („какво грешно направихме?/ не знаехме, че е грешно/ щастието е единственото, което парите не могат да купят“).
След изчезването на Мелани Кое голям брой подобни случаи заливат таблоидите. Поставено е началото не ново течение, което ще стане белег на десетилетието. Карън Сталър, автор на книгата „Runaways“, казва, че 1967 година е „критична година“, в която паниката обзема медиите. Децата, които до вчера са играли на улицата, сега се насочват към полето на контракултурата на 60-те. Едни от местата, където това течение процъфтява, са Ийст Вилидж в Ню Йорк Сити, окръг Хайт-Ашбъри в Сан Франциско. Това е годината на „Лятото на любовта“.
Децата на революцията
Между 1967 г. и 1971 г., над 500 хиляди души в САЩ напускат домовете си, за да живеят в експериментални общности. В Сан Франциско, група, наречена „Копачи“, предлага социални услуги и емоционална подкрепа на тези хора. В условията на войната във Виетнам, всеки напуснал дома си получава статут на бежанец, независимо от мотивацията му.
Общественото безпокойство скоро стига до Конгреса и се създава Закон за младежите бежанци (1974 г.). Сан Франциско е привлякъл към себе си обърканите млади хора от цялата страна, а голяма група младежи от предградията създават партизанската група „Симбионистка освободителна армия“ (SLA). Един от основателите е Емили Харис, отличничка в университет в Индиана. Преди да се включи към масовото течение, тя пише следното писмо до родителите
„Навсякъде около себе си виждам страдание. Тази реалност съществува и вие сте избрали да я игнорирате. Тя съществува защото на света има хора, които искат да са богати и са готови да забогатеят като проливат кръвта на други невинни хора. Не виждам свободата и щастието си като неща, които ще дойдат при мен, като грабя колкото мога повече от други хора. Следователно не мога повече да се обвързвам с похватите, които вие сте избрали, за да си осигурите удобен живот. Те игнорират погубените животи на хора, които са се борили да оцелеят.“
Последният абзац от писмото точно описва пропастта между поколенията.
„Обичам ви, заради свободата която ми дадохте когато бях млада, за да мога днес да осъзная къде се намирам. Но знам, че ние сме се отправили в напълно различни посоки и не можем да променим това и да се върнем в онзи момент в миналото, когато имахме нещо общо. Любовта ми към вас не се е променила, просто любовта ми към други хора и идеали стана по-голяма. Довиждане на миналото, напред с бъдещето.“
За активистите от Новата левица обществото трябва да бъде тотално променено. В новосъздадените общества не трябва да има йерархия, патриархат, расизъм, фалшива нужда от консуматорство или обща религия. Това общество ще отстрани отчуждението и ще осигури дом на младите хора, които точно както момичето от песента на Бийтълс, „са живели самотно в продължение на толкова много години“.
Новата идеология
Философията на цялото течение не е просто либерализъм: тя е бунтуване срещу „оковите“ на моногамията. Така както консуматорството поражда завист, така моногамията поражда желание, причинява невроза и оковава жените в домовете им. Вместо да възприемат устойчиви социални връзки от миналото, тези общества се борят да си създадат своя собствена самоличност. Те се опитват да съществуват отвъд закона и морала на капиталистическото общество. Едно от поразителните доказателства за това е филмът от 1973 г. „The Wicker Man“, базиран на романа „Ritual“ на Дейвид Пинър от 1967 г. В него се разказва за келтско общество, живеещо на Хебридските острови в Шотландия, което отпразнува „свободната любов“ с религиозни ритуали, с което противопоставя свободните езически ритуали на задължаващото ортодоксално християнство.
Движението, насочено към „връщането към земята“, се заражда като начин за достигане на идеала от миналото, когато човекът и природата са живели в хармония. В опит да създадат тази равнопоставеност някои от обществата „строят“ нови домове по модела на американския инженер Бъкминстър Фулър – сферична конструкция от множество малки части, които се стабилизират взаимно и образуват едно цяло (структура, която поразително напомня птиче гнездо). Този метод е употребяван и метафорично с идеята, че всички хора в обществото трябва да действат като едно цяло. Но този начин на управление се оказва изключително слаб и комуните се обръщат по-скоро към примитивното съществуване.
Неспазвайки основните закони, те премахват правилата, които ограничават човешкото поведение и силните личности в общностите започнали да доминират над останалите. Накрая се получило точно обратното на планираното – комуните отново създали патриархалния свят, от който преди време младежка е избягала.
Междувременно в Калифорния все още хипитата се опитват да постигнат своя идеал за общо съществуване – използват общи кухненски прибори и общи четки за зъби. Но митът за свободната любов съвсем скоро бива развенчан – жените, отскубнали се от хватката на моногамията, сега са под властта на либидото на доминиращите мъже – и вместо да имат един господар, имат много. Защото не е „приятелско“ да казваш „не“.
На изходна позиция
Дори след като масовото движение се разпада през 70-те години, неговите радикални прояви продължават да съществуват до някаква степен. Ироничното е, че точно те подхранват корпоративните сили, срещу които младежите някога са въставали. През 2016 г. Apple и Google създават план за нов квартал в Силициевата долина, чиято цел е да прилича на квартал на бъдещето. Постройките в него са в стила на Бъкминстър Фулър. Този архитектурен стил с приема името „хипи модернизъм“, характеризира се с кръгли форми, които да контрастират с острите ръбове и статичността на сградите от епохата на бюрокрацията. Но макар компаниите да разработват проекта по модела на движението от 60-те, пространството е частна собственост.
За цялото хипи движение от миналия век, освобождаването е било средство за себеосъществяване, в едно мирно общество далеч от оковите на семейството и частната собственост. За пример до каква степен привържениците на всичко това могат да се отдалечат от него обаче, можем да вземем самата Мелани Кое – днес тя е женена и с две деца. Някогашен беглец, днес тя работи като агент на недвижими имоти.
