Технологиите са чудо: само прекомпилирай ядрото и ще видиш
Снощи се случи нещо съвсем обикновено.
Прясно зарибена от сериала на BBC „Шерлок“, изпитах желание да си дръпна саундтрака и да си сложа една от мелодиите като рингтон на телефона. Знам, че сега е модерно телефоните на хората да звънят с противните вградени мелодии на марката и само назадничавите хора си свалят нашумели поп парчета, с които да стряскат хората в трамвая, но получих импулс и реших да го реализирам.
Колко трудно може да бъде? Преди десет години исках телефонът ми да звъни с интрото на „Сексът и градът“, влязох в Data.bg, дръпнах мелодията и десеткилограмовата Motorola, която ползвах, звънеше с този тон цялото лято на 2005г.
Тъй като обаче за десет години технологиите са напреднали значително, свалянето на мелодия за рингтон се оказа адска борба между неравностойни противници.
Първо установих, че не мога просто да дам download, а се нуждая от програма, която да ми позволи да вкарам нещо в телефона си. След това, тази програма трябва да се „pair-не“ с друга. Двете да се рестартират. За всяка една да си измисля парола. Паролата нямаше как да е „password4“, нито дори „password123“. Трябваше да съдържа една малка буква, една голяма, един символ и поне 8 знака. След като се спрях на „487skromnipingvinaotzimbabve_*“ и проклетата машина реши, че паролата е достатъчно сигурна, вярвах, че съм на крачка от изпълнение на задачата.
И наистина, оставаше само да отворя SSH терминала през криптирания VPN тунел, да прекомпилирам ядрото и да пусна цялата система да се рендира.
Въведох още една парола за „back-up-ване“, потвърдих я на три имейла и написах в Google „download sherlock soundtrack“. Мъжът ми, който разбира от компютри, е сигурен, че да напишеш в Google „download нещо си“ е сигурен начин да хванеш остър вирус на горните дихателни пътища. Аз обаче поех риска и четири часа по-късно бях готова да открия проклетата мелодия в „Ringtones“ на телефона. Докато на някой от стоте екрана, които ползвах за висшата си IT цел, не се появи изискване да въведа номер на банковата си карта.
Затова затворих лаптопа и аз, като Кари Брадшоу, се замислих:
„Улесниха ли напредналите технологии живота ни“?
или
„Защо се борим като прасета с тикви да ползваме компютрите, при положение че те трябва да ни служат?“
Умелото използване на всички джаджи (като под тази дума обединявам компютри, телевизори, миялни машини, вентилатори и изобщо всякакви уреди, които работят с ток и са сложни) е необходимо, за да може човек да си проправя път в модерния живот. Дори служителите на Център за градска мобилност се разхождат с дяволски джаджи, по които отчитат кой автомобил заслужава скоба, а всички знаем, че те не пишат дипломна работа, за да започнат да работят това. Защо обаче боравенето с технологиите трябва да изисква такива усилия?
За телевизора у дома има три дистанционни, всяко от което изисква да го познаваш персонално. Подът се чисти от прахосмукачка с изкуствен интелект, която е достатъчно умна, за да обиколи къщата и да събере боклуците, но не и достатъчно самостоятелна, за да не се залее с няколко литра вода, когато бутне ваза. Телефонът ми показва мръсните си тайни, само когато го открехна с моя пръстов отпечатък. Вентилаторът в офиса се опъва на десет човека, които по цял ден невротично натискат копчетата му, само за да стане ясно, че половината персонал загива от студ, а другата половина лее пот и се попива с кърпички.
Поклон пред всички Шерлок-умове, които мислят в посока развитие на технологиите, но все пак времето, в което пералнята не рецитираше Е.Е.Къмингс, а телефоните служеха, за да се обадиш по телефона, бяха чудесни и винаги ще ми липсват.
С трепереща ръка и носталгичен почерк,
Леля Ц.
