Разпадащият се свят на „Стъклената менажерия“ в Сфумато

Когато става дума за пресъздаване на класики, зрителят традиционно е много взискателен. Така и трябва да бъде.

Вечно живите произведения на автори от ранга на Тенеси Уилямс, за когото става дума в този текст, са поставяни на сцена от огромен брой режисьори, къде с повече, къде с по-малка успеваемост. Естествено, брилянтният текст е базата, на която се опира всяка театрална постановка, но ако режисурата, сценографията и играта не смогват да доближат нивото на текста, резултатът е в най-добрия случай посредствен, а в най-лошия – трагичен и допълнително угрознен от усещането за гавра с велик автор, което остава у зрителите на интелектуално и емоционално равнище.

Затова когато се отправих към „Сфумато“ да гледам трактовката на „Стъклената менажерия“, която представя режисьорската двойка Йордан Славейков и Димитър Касабов, бях едновременно въодушевена и притеснена, макар че който е гледал „Паякът“ на двамата режисьори, трябва да е спокоен, че може да очаква нещо добро. Именно те са автори на „Паякът“, в която играта на Пенко Господинов и Анастасия Лютова е еталон за качествен театър, което се доказва от многото награди на пиесата.

И действително, перото на Уилямс сякаш е писало именно за това представяне на текста, именно за тези актьори, именно за малката сцена на ТР „Сфумато“. Мотивът за разпадащото се семейство е разгънат блестящо на фона на почти гениалното сценографско решение домът на героите да е изграден буквално от лед. Който се топи през цялото действие. И докато мебелите се топят в една сполучлива, макар и очевидна метафора, зрителите са въвлечени в историята на топящата се хармония на едно семейство.

Отровата на обсебващата, властна майка и символично присъстващия на един портрет баща се е всмукала в животите на децата на това семейство и е дала началото на един необратим емоционален и психически разпад. В ролята на мечтателя Том със замах влизат Димитър Николов и Калин Пачеръзки, като и двамата успяват да пресъздадат в образа така необходимата искрица нормалност, в която зрителят се вкопчва, докато наблюдава имагинерния край на света за семейство Уингфийлд. А Каталин Старейшинска (с номинация за дебют за наградата Икар 2015) е толкова автентична в ролята на сакатата, свръхтревожна Лора, че у гледащите се надига естествен порив да я успокоят и да я извадят от ледения й дом, който изпива всяка надежда за жизненост и пълноценен живот на жена.

Но безспорно най-впечатляващото превъплъщение в „Стъклената менажерия“ принадлежи на Албена Георгиева, актрисата от легендарния първи клас на основателите на ТР „Сфумато“ Маргарита Младенова и Иван Добчев, която тук пресъздава едно от най-живите си изпълнения. Толкова живо, че провокира непредубедения зрител да изпитва едновременно омраза, жалост и симпатия към героинята й и да не знае кое от тези чувства е водещо.

Аманда Уингфийлд е изоставена от своя съпруг и е подчинила живота си на отглеждането на двете си деца. Тя има всички предпоставки да погребе децата си в неосъществените си мечти и неконтролираните си амбиции – и го прави. Разрушителната сила на прекалената, изискваща майчина обич е толкова видима в текста на Уилямс и в играта на Албена Георгиева, и толкова съвременно звучаща, че много майки вероятно биха се замислили за собствената си любов към децата. „Стъклената менажерия“ внимателно ни внушава, без да натрапва и да морализаторства, че пълната отдаденост на децата осакатява живота и чувствителността им, повечето пъти необратимо.

Докато чака Спасителя на дома Уингфийлс, Джим О’Конър (в ролята – Петър Дочев), Лора носи на чупливите си, сякаш направени също от лед, рамене, непосилно тежкия кръст на майчините очаквания. Тя е обречена да обслужва желанията на Аманда, които са напълно лишени от сетивност за „този свят на малки стъклени фигурки“, който обитава малката героинята на Каталин Старейшинска. И те я смазват.

Също въздействащ ход е неизменно стоящия в топящия се дом портрет на бащата, който е вечно отсъстващ. Той няма физическо присъствие в пиесата и от психоаналитична гледна точка не е успял да въплъти в семейство името на бащата, което да сложи граници на майката и да очертае смисъл за децата, но неговият поглед винаги е там, сякаш за да напомня на останалите в клаустрофобичната си къща Уингфийлд, че са изоставени. Че има виновен за тяхната духовна дезориентация, но той никога няма да поеме вината си, а децата винаги ще носят белега на изоставянето.

Славейков и Касабов прекрасно са уловили духа на текста на Уилямс и са го поставили на сцена, на която нещастието на едно семейство, намерило израз в ежедневната меланхолия и потиснатост, се гледа през увеличителна лупа. Тази пиеса няма да ви накара да се засмеете и няма да ви накара да си извадите поука, както правят по-елементарно скроените постановки. Тук няма нищо сдъвкано, нищо опростено, нищо хумористично ала „Комиците“.

Но хуморът все пак може да се види през тъжно-леденото огледало на една семейна история, която е отдалечена от нас във времето и пространството, в което е измислена, но е оголено, брутално актуална за обществото ни тук и сега.

Може да гледате „Стъклената менажерия“ в ТР „Сфумато“ на 29 декември от 19 ч. Не се подготвяйте за бесен смях, нито си носете кърпички за бърсане на сълзи. Но изчистете ангажиментите от програмата си за вечерта след театъра, защото ще имате нужда от пространство и тишина, за да помислите. Сами, когато мисълта е най-оглушителна.

Превод: Евгения Панчева

Сценография и кюстюми: Елена Стумбова

Композитор: Емануил Одаджиева

Фотограф: Яна Лозева