Владислав Христов: Поети, свикнете да пишете без своите музи
заспали сме
след толкова говорене
събуждат ни ударите
на клюн по прозореца
синигерът отвън е в клетка
ние вътре
сме на свобода
“Oбратно броене”, 2017
Владислав Христов е от онези съвременни поети, които не бива да подминавате. Не само защото писането му изпълнено със запомнящи се метафори и послания, отсяти през погледа на действащ фотограф и журналист. А защото е сочен за един от най-стойностните автори на хайку в Европа.
Нещо повече – за първи път стиховете на български автори влязоха в учебниците на Университета Кумамото в Япония и ще се преподават на английски език. И ако 2016 година е съдбовна за българския поет, то 2017-а също ще донесе добра реколта от плодовете на труда му. Стихосбирката му „Германии” ще излезе на немски в Германия.
Срещаме се малко преди премиерата на новата му книга „Обратно броене”, която бе наречена поетическото майсторство от редица уважавани представители на гилдията. Той е ходеща енциклопедия, от която можеш да научиш основни неща за съществуването и околния свят. Използва активно метафори, а аз дипля в ума си „какво иска да каже авторът“. И когато не мога да го измисля, той се усмихва и ми разказва всичко.
Колкото повече осмисляш света, толкова повече тъжиш
Владислав е роден в Шумен и от дете, та и до сега си остава едно крайно любопитно момче. „Децата са пазители на възрастните. Колкото повече остаряваме, толкова повече този малък процент дете в нас ни помага да се справим с предизвикателствата на живота. Затова и аз гледам да задържа детето в мен“, казва ми поетът.
„Първият ми спомен от порастването е описан в „Обратно броене“. Помня как исках да ме возят в детската количка и дядо ми казваше: „Абе, стига го возихте, краката му се тътрят по асфалта“.
Първоначално любопитството на Владислав се изразява в интензивно четене на книги.
„Стигаше се и до кражби от библиотеката, защото аз и моите приятели не само искахме да четем книгите. Искахме да ги притежаваме. Първо свих „Спасителят в ръжта“, разказва той. Откраднатите книги разменяли помежду си и така заздравявали читателския си кръг.
„С препредаването на книги от ръка на ръка се свързвахме помежду си и със словото. Малко по малко след четенето някои от нас посегнаха и да пишат. Първите опити съвсем естествено бяха плахи и с не особено добър резултат“.
На 18 пишел стихотворения в рима, които момичетата много харесвали. В университета обаче всичко се променя – тогава прочита текстове на Андре Бретон и се запознава с творчеството на френските сюрреалисти и експресионисти. “Те ми преобърнаха представите до такава степен, че изхвърлих всичките си римувани стихове, които събирах в карирана тетрадка. Няколко месеца след това бях в шок и ступор и не можех нищо да напиша“.
„Обратно броене“ и стиховете на Влади Христов са за онези моменти в човешкия живот, в които трябва да израснем. Моментите настъпват след загубите на близките ни, след някоя несподелена любов, след разочарованието. „Тогава порастваме рязко. За отрицателно време“. Но с порастването идва и тъгата, защото „колкото повече осмисляш света, толкова повече тъжиш”, казва той, перифразирайки думите на Еклисиаст. „Само че не трябва да се страхуваме от порастването“, допълва Влади.
Владислав расте в семейство на юристка и химик. От майка си взел хуманитарните заложби, а от баща си – влечението към науката. В старата семейна къща в Плиска Владислав Христов има пълнокръвно детство – от игрите с прашки до най-вкусната пилешка супа и яйцата, правени на вестник, които заедно с традиционната филия с домашна лютеница, са едни от най-ярките му спомени.
Първата му целувка обаче не е сред селската романтика, а в градска среда. „Беше на едно връчване на размяна на коледни подаръци. Още като ученици много се срамувахме от другия пол в началото и си теглихме бележки кой на кого да подарява. На мен ми се падна Румяна. И тя реши да ме целуне, като й връчих подаръка. Не беше никак лошо и реших, че това трябва да се повтаря по-често в бъдеще“, смее се той.
Природа и интересни истории
Природните картини задължително присъстват в книгите му. „Природата е неразривна част от човека. За мен липсата на природни описания дори за градските текстове означава само едно – че авторът е едностранчив. Няма как да пропуснеш природата, тя изгражда самите нас“, казва поетът. „Добрият автор не пише само за себе си, той не бива да занимава читателите с егоцентризма си. Истински ценните автори са тези, които остават във вековете, затова, че разказват интересни истории“.
Подобна интересна история има и Владислав. Само че си е само негова и много лична. Живял е Кьолн, където го отвежда любовта и любопитството. Иска да тества самия себе си – как ще му понесе западното живеене като бит. „Оказва се, че нито тази любов ми понесе, нито животът там. Хората са си направили хубаво и уютно за живеене, но за себе си и вписвайки се там, почти на 40 години, е много по-трудно. За мен човек трябва да заживее в чужбина на млади години, за да не е обременен от тежките товари на своето минало“.
И макар да твърди, че е осъзнал, че самата Германия няма нужда от него там, няколко години по-късно тя го търси чрез книгата му. „Германиите са толкова, колкото ти занесеш там. Всеки носи идеята за мястото, където отива. И ако ти занесеш 10 Германии – после откриваш десет. Някои от тях занесох, други ме изненадаха, когато ги открих. Но подходих с разбиране към тази държава, защото тя все още лекува травмите от войната и трябва да имаме разбиране към германския народ“.
„Стихосбирката „Германии“ е за тях от мен. Интересно ми е как немците ще видят в книгата своята Германия. Те ще я видят през други очи, тези на източнооевропееца. Не съм им спестил нищо в добрия смисъл, може би това е една от причините за интереса към книгата”.
От поезия към публицистика
Следващата книга, която предстои, да издаде Владислав Христов, този път е с публицистика и е над 300 страници. В нея ще има повече от 80 текста, засягащи наболели теми от заобикалящата ни реалност. Тя се казва „Продължаваме напред“ – произведение за абсурдизма на действителността, написано по примера на Алеко и Любен Каравелов.
„Провалът на човека е пред очите ни. Човешкият род ежедневно се проваля и в последните няколко години. Всякакви неуспехи – битови и световни ескалират. Ние буквално сме във война. Не само заради насилието и тероризма. Човечеството доста дълго е вървяло в грешна посока. Сега бумерангът се връща и падат глави. При навременни действия можем и да излезе от тази яма. Да тръгнем по един по-добър път“.
Това е и основното послание на „Обратно броене“. Обръщайки поглед назад, Владислав Христов казва, че почти всичко в живота си започва на шега. Така станало и с писането на хайку.
„Оказа се, че много зле пишех хайку. И моите първи хайку бяха такива, които не бих показал никому. Апетитът идва с яденето, обаче. Започнах да придобивам смелост и в един момент показах на Петър Чухов някои неща. Той ми беше един от първите учители. Каза ми да си повиша автоцензурата, защото твърде много си харесвах текстовете. А те бяха далеч от хайку. Чухов ми даде важни указания, които ме приземиха и освестиха“.
Той е категоричен, че повечето поети на днешното време твърде много си харесват текстовете. Рядко търсят обратна връзка.
„Живеят в сапунен мехур, смятат, че са написали големи шедьоври, а в крайна сметка това често са едни посредствени текстове. Без обратна връзка е трудно един автор да се ориентира в собственото си творчество. Пишещите е добре да работят с редактори, само така, тези от тях, които имат талант, ще могат да пораснат в литературата“, казва още поетът.
Любовта и неслучилите се музи
Много от съвременните поети се впускат да пишат за любовта. Владислав ми разказва любовна история – детска любов към едно по-голямо момиче по време на пионерски лагер в Равда. „В крайна сметка двуседмичната ми връзка завърши с един неин отказа за танц на песента на Black – Wonderful Life“. Тогава разбрах, че любовта не е никак лесна“.
След това съдбата се реванширала и отношенията с противоположния пол преминали в по-благоприятна сфера. „Но това първо отрезвяване, че нещата не стават точно както си пожелаеш, ми даде много отправни точки да подходя към нежния пол с по-голямо внимание.”
Казва, че идеята на жената-фикция в поезията е идея на вечното недостигане, на съвършеното. „Жената с главно Ж, с която ние никога няма да бъдем – тя е тази стръв, която понякога ни кара да пишем неистово“, казва той.
Според него обаче истински родените поети нямат нужда от муза, за да се справят с писането. Но на тези които им е необходима муза, тя поне веднъж трябва да се отдаде, за да може да продължават да пишат за нея. “Дърпайки се, има го големият риск поетът да си намери друга муза, която да е по-дашна. И така от музи, недостъпните жени се превръщат в неслучили се музи. А какво по-тъжно от това? Поети, свикнете да пишете без музи, ще ви е много по-лесно после, когато се разочаровате“, препоръчва Владислав Христов.
