Чудовището зад завесата на първия учебен ден
Казваше се дебелата Миглена и беше от А клас. Един следобед след часовете по рисуване ме сгащи в градинката до училище, заедно с приятелката си Наталия. Щели да бият мен и моята приятелка, защото нещо си. Казах им, че владея карате и в следващия момент бях на асфалта на площадката с въздух, изкаран от дробовете с мощен ритник в корема. Наталия си избърса обувките в мен, докато бях на земята. Днес дебелата Миглена работи като касиерка във „Фантастико“ в квартала и като се случи да пазарувам оттам, й подавам продуктите с максимално презрителна физиономия. Обаче я помня.
Някои деца копнеят за първия учебен ден, а други го чакат със същия ентусиазъм, с който очакват операция на сливиците, но във всички случаи първият сблъсък с училището е травматичен. Хлапетата биват извадени от тяхната комфортна среда и поставени в непознати условия на нови изисквания, нови правила и нови комуникации. И докато от МОН обсъждат реформи в сферата на учебния материал, твърде малко се говори за това, което се случва от другата страна на класната стая: по коридорите, в тоалетните, в училищния двор, в околните градинки, и най-вече – в главата на детето.
Освен очевадните проблеми в образователната система, в сферата на образованието има една зейнала пропаст между света на възрастните и този на децата, в чието дъно никой не поглежда, може би заради ницшеанския мотив за дългото взиране в бездната, което я кара и тя да те погледне. Вселената на учениците е като преспапие, в чийто миниатюрен свят възрастните се взират през криво огледало. Те виждат детето им, което не иска да ходи на училище, защото предпочита да си стои вкъщи и да разцъква Playstation-а си, но не виждат тревогите му, породени от непознатата среда, която го поглъща. Виждат тройката в бележника, но не виждат причината за нея. Виждат сърдития тийнейджър, който е избягал от час за пореден път и го наказват, но не виждат драмата на нещастната любов, тежката самота или тормоза, които често смазват гимназистите.
И едва когато някое преспапие се счупи и отвътре изскочи озъбен дявол на пружина, възрастните се събуждат, сепват се и започват да жужат като пчели, чийто кошер е съборен и да повтарят „Какво се случва с децата ни“.
Това, което се случва с децата ви, драги родители, най-често е, че не ги виждате и не ги чувате. Живеят под вашия покрив и ги гледате всеки ден, но имате нулева чуваемост към техните тревоги и нужди. Което води до случки като скандала с насилствено съблечената 14-годишна ученичка, който проследихме в социалните мрежи. В сутрешния блок на Нова телевизия слабо компетентен училищен психолог заяви, че за побойничките, удряли и унижавали момичето, не са необходими санкции, а обяснение „колко е хубаво“ да бъдем добри. Вероятно това би свършило чудесна работа: точно както, ако някой беше обяснил на Чикатило, че убийството е лошо занимание.
В същото време много хора се възмутиха от това, че телевизията показва случая точно на 15 септември, когато всичко трябва да е слънчево, по пионерски екстатично и обсипано с букети с гербери. Е да, ама не е.
Насилие в училище винаги е имало, но днес социалните мрежи правят публичното унижение много по-лесно и много по-публично. Родителите на момичето казаха, че щяла да се оправи, сега започвала училище… А бабата мъдро заключи: „Какво да ви кажа, разведени родители…“. Сякаш разводът на родителите оправдава всичко.
Травмите, нанесени от унижение, за разлика от телесните, минават много бавно. И имат злобното свойство да се трансформират под формата на всевъзможни поведенчески отклонения и симптоми на психичен дискомфорт.
Причините за случката (която далеч не е безпрецедентна) са много: лошо възпитание, кофти семейна среда, липса на контрол на училищните институции, усещане за безнаказаност у насилниците. Но преди да ги търсим навън, е добре да погледнем навътре – към онази бездна между пораснали и непораснали, която става видима едва когато във Facebook се завърти някое видео. Този удобен, свиден Facebook…който изкарва всеки срам под ярката светлина на безпощадния си прожектор, едновременно давайки възможност за по-лесно възмездие на виновниците, и умножавайки усещането за унижение на насиления по 100. И ако това не е достатъчно, видеото бе щедро показано с някакъв мизерен blur и по национална телевизия.
Насилие в училище винаги е имало: скандали, побои, унижения, страх, срам – това са компоненти на живота, с които учениците се запознават, редом с тълкуванието на „История славянобългарская“ и устройство на зелените еуглени. Но насилственото разсъбличане и публикуването на унизителния и болезнен акт в социалните мрежи, минава границата на детската агресия и се вписва чудесно в дискурса на психопатията, присъща на завършените, възрастни насилници.
Насилниците могат да имат много лица: могат да са непознати, познати, съпрузи, родители, учители, съученици. Тормозът също може да се трансформира в най-различни тела, подобно на богърта от „Хари Потър“*. Едно нещо обаче обединява и насилниците, и тормоза: жертвата. Жертвата, която се чувства смачкана, обезличена и глупава. Както хората, склонни към зависимост, преминават от една зависимост към друга, така и жертвите, приучени и свикнали да бъдат такива, могат да сменят насилниците си, без да сменят позицията си. И предотвратяването на този порочен кръг започва съвсем в началото, в училище, зад стените на класната стая. Например, на първия учебен ден.
*Богърт е магическо създание от поредицата на Джоан Роулинг за Хари Потър. То представлява шейп-шифтър, който приема форма на най-лошите страхове на жертвите си
