За цигарите

Първата дойде с кашлица и един час плюене от един балкон на станция в „Жолио Кюри“. Втората пристигна няколко години по-късно, зад корпуса на първолаците в кварталното училище. Миришеше на огън, на забрана, на училищна столова. Не помня третата, но помня от 100-ната нататък: търкането на пръстите с листа в Южния парк, криенето на кутии в случайни гаражи, успокоението, което ми даваше дъха им при катастрофата на първата злощастна любов, компанията в меланхоличните вечери на тийнейджърството, облекчението в моменти на тревога и удоволствието в мигове на секс, любов, почивка.

За пушача цигарите са нещо по-различно от вреден навик, нездравословна рутина или придружаващ елемент към живота. Всяка цигара бележи стъпка от живота му, мирисът й го идентифицира, става нещо сигурно, познато и стабилно, което носи на гърба си целия му жизнен опит досега. Оставете клишетата „цигара с кафе“, „цигара с бира“ и „цигара след секс“. Цигарата е инструментът на един акт на самоопределяне. Само пушачите го разбират.

Когато въведоха забраната за пушене на обществени места, преживях лека криза, която бе бързо превъзмогната с откритието, че след нощ в софийско заведение, не се налага дрехите ми да минат през две перални, за да миришат на нещо различно от пепелник. Забраната удовлетвори непушачите и не отне удоволствието на пушачите, така че всичко си беше в реда на нещата.

Не зная как изпуснах точния момент с въвеждането на следващия опит за рестрикция или поне редукция на тютюнопушенето – снимките върху цигарените кутии. Преди около две седмици обаче, започнах да ги забелязвам. Първият път пуших от цигари със снимка на дупка в гърло, направена след операция от рак на гърлото и подозрително приличаща на онези отверстия, които крием. След това ми се падна кутия с операция на бял дроб – кървав и пулсиращ. След това жена, която кашля кръв в бяла салфетка.

Някой се грижи за здравето на обществеността и се опитва да свали пушачите от техния хедонистичен, розов облак. Световните, здравеопазващи тенденции са похвални. Затова от няколко седмици, се опитвам да използвам снимките, за да си помогна. Да спра цигарите, да започна да тичам в парка сутрин, да хапвам праскова за закуска, елда за обяд и овес за вечеря, да бъда стойностен човек.

Докато дърпам първата тютюнева глътка за деня, наблюдавам стоп кадъра на кутията на някакъв човек, който си реже гангренясания крайник. Цигарата след вкусен обяд с октопод и рукола поемам с фотография на кървава храчка. Онази след потен секс – със синкав труп.

И всеки път си повтарям на глас: „Това, което правиш, е лошо, Цветелина. Вредно, нездравословно, порочно, грозно и миризливо. Пушенето е бавно самоубийство, хигиенен бъг, морален цирей и симптом на безволие.“

След това си дърпам. Димът леко пощипва гърлото ми, целува ноздрите ми, и се разлива в белите ми дробове като сладка мъгла. И се сещам за късните априлски вечери в Южния парк и търкането с листа, за смеха на приятелите на стадион „Раковски“, които ми се подиграват, че не зная как да държа цигара, за созополските сутрини с айрян с вкус на изневяра, за вкопчването на устните ми в цигарената хартия, когато сърцето ми предизвиква мини експлозии в гръдния кош от притеснение, за всички цигари – указателни знаци, които са ме превеждали през дните.

След което набирам един телефон.

„Ало, здравейте. Бих искала да участвам във фотосесия. Не, не на лице. Със сигурност не на тяло. Искам да снимате белите ми дробове, не веднага, след време. За една кутия. Да, цигарена кутия. Искам да бъдат модел.“

Изпускам дима. Някой ден белите ми дробове ще послужат за предупреждение на хората, че пушенето е вредно и уврежда тяхното здраве. А аз ще съм се самоубила бавно. С какво удоволствие обаче…

Текстът срещу тютюнопушенето можете да прочетете тук.