За два буркана лютеница…
Всяка успешна жена трябва да може да прави зимнина. Така де, ако не можеш да затвориш 5-6 бурканчета кьопоолу и още толкова с домашна лютеница, що за жена си?
Това е философията на повечето свекърви, които не само използват тези си умения в областта на бурканите, за да дразнят снахите, но и саботират всичките им опити да се докажат в кухнята. Разбира се, всяко правило си има изключения, но не и в моя случай. Попаднала в клишето на вечния конфликт свекърва-снаха, затварянето на няколко бурканчета лютеница ей така, за кеф, се превърна в стръвно състезание.
Всичко започна от едно невинно изпуснато на глас изречение: Отдавна мечтая да си направя домашна лютеница, ама от онази сладката, с най-хубавите домати и печената капия…“
Е, мечтите стават реалност, защото думите сякаш се забиха в сърцето на енергичната свекърва. Сякаш съм навлязла в нейната територия на джунглата и съм се нанесла с коктейл в ръка в леговището на лъвицата. „Ха-ха, ама то не е за всеки…ти въобще зимнина правила ли си?”
Всъщност, като се замисля, отговорът беше да. Запазих го за себе си – и без това беше доста отдавна.
Избледнели спомени ме връщат във времето, когато майка ми ме „наказваше” да чета книга пред вратата и да пека чушки с чушкопек. По-голямо удоволствие от това до ден-днешен няма. Чушките пукат приятно и навсякъде ухае на селски романтизъм, а аз съм заровила нос в някоя книга на Ерих Кестнер и бих изтърпяла още поне 10 такива наказания. Разбира се, никой не трябваше да знае какъв кеф е за мен да пека чушки.
Затова се правех на сериозно засегната, сбръчквах челото си, пусках няколко драматични изречения от тип на :„Искаш да провалиш живота ми” и сядах блажено на верандата.
Минимум 3-4 часа аз, чушкопекът и книгата – рай!
Та спомените за тези интимни моменти изплуваха и ме хванаха за гърлото. Ръкавицата беше хвърлена, не мога да правя лютеница ли, само гледайте…
Близо седмица събирах най-хубавите бурканчета, които можех да открия по магазините, след което настоявах да бъдат изядени от мъжа ми възможно най-бързо. Той се тъпечеше с тахан, сладко и други разни купешки смеси, а аз наблюдавах с пламък в очите как хубавото бурканче свършва и го нареждах в колекцията. Ах, каква домашна лютеница ще направя, за чудо и приказ! Ще дам едно бурканче на майка ми, на приятелките ми и на работа ще занеса. А като идват у нас гости ще вадя от домашната лютеница и всички ще си облизват пръстите…
Така отдадена изяло на мисия „лютеница” поръчах от най-хубавия, едър, розов домат Биволско сърце от село Черепово. Излизах на лов за капии и се разправях с продавачи – ама сладка ли е, ама за лютеница е, да не се излагаме, че свекървата ме наблюдава… Успях не само да намеря най-хубавата капия, като лично я опитах, отхапвайки голямо парче насред пазара, но и се спазарих на страхотна цена. И така с десет килограма домати и още толкова червени чушки се отправих към дома. Следваше победоносно обаждане по телефона до мама Стела. Похвалих се набързо за успешните покупки, но отсреща ме посрещна гробовно мълчание. Трябвало да ги отнеса там и през почивните дни се хващаме на работа.
„Няма как да се оправиш, момиче, ела тука да не отидат зян продуктите”.
О, колко обнадеждаващо. Както и да е – на нейното да става. Мен методът ме интересува, пинизът на хубавата домашна лютеница. Спомням си, че въпросната вечер сънувах, че съм на село и бурканите вече се варят в казана. След това ги извадих, подсуших ги и ги украсих с хартиени забрадки върху капачките, ръчно надписани от мен „Лютеница Мими”. Когато се събудих реших, че сънят ми е просто прекрасна идея и изрязох накъдрени хартиени кръгчета, които надписах по същия начин. Бях се снабдила с ретро дървена щайга, която смятах да ситуирам в един от кухненските шкафове. Там щях да редя бурканите.
Денят наближаваше. Сама изпекох капията и я наредих в кутии. Оставаше само да подготвим доматите и всичко да мине през месомелачката. Бях прегледала всички рецепти от интернет и ги бях научила наизуст – така де, не може само мама ти Стела да знае как става, трябваше ми теория, на която да стъпя. Уговорихме се да отида една събота сутринта у тях. „Наспи се и звънни като станеш. Направо тука ще я правим”, бе последната ни уговорка.
Часовникът звънна в 9 сутринта. Разбира се в 9:05 вече звънях по телефона. 20 минути по-късно – на вратата на мама Стела. Тя ме посреща по-сияеща от всякога. Това веднага стегна сърцето ми. Нещо ми е намислила, щом е в толкова добро настроение… Хладен смут обзе душата. Влизам бавно, стъпвам леко и сядам на стола. „Кафенце” –„Да, мерси”.
Докато вадя бурканите от чантата си едни ококорени очи ме гледат с искрици в зениците: „А това защо? Защо ги мъкнеш тия буркани?”. Е как защо? Нали за лютеницата…?!?
– О, аз вече я направих. Станах рано сутринта в 4-5 часа сутринта, настъргах доматите, овкусих всичко, смесих и вече са варят…Така се прави то, не като вас младите. Спите до 10 часа и после искате буркани да затваряте… аз ти казах, че не е за всеки тая лютеница. А пък и моята рецепта си е от време оно. Ще ви дам два буркана и пръстите ще си оближете. И после като ви свършат пак ще дойдете, пак ще вземете. Аз съм направила да има”.
Сякаш буца заседна в гърлото ми. Беше ме изпързаляла по най-глупавия начин. Беше направила моята лютеница сама. Имах чувството, че и в мен се надига нещо като въображаем вулкан от лютеница, която ми идеше да извадя на бял свят. Замълчах си … спомних си, че същото беше и с точената баница миналата година. „Тя не е тая работа за всеки…” ми беше казала мама Стела, беше ме вдигнала в 6 сутринта и когато отидох, тя вече я беше навила. Така и не ми показа как се точат корите. И все още не знам.
Но научих едно от нея – на вълка му е дебел врата, защото си върши работата сам. Така че тази година два буркана лютеница, но от мен за мен.
