Защо Русия пречи на Съединението?

Автор: Стефан Стамболов, В. „Свобода“, бр. 7, 19. XI. 1886 г.

Мнозина у нас живяха дo скоро време с твърдо убеждение, че наший народ трябваше да очаква добро от Русия; но от 6 септемврий миналата година всеки разбра доколко тя е била искрено (расположена) в благопожеланията си спрямо нашата страна. От този знаменит ден 6 септемврий се забележва постоянно, че политиката на руското правителс¬тво е устремена против нашата независимост и самостоятелност.

Всеки здравомислещ человек разсъждава, че ако Россия е желаела една силна, съединена и независи¬ма България, тя трябваше освен да се възползва от извършеното на 6 септемврий и да поддържа съеди¬нението. Нейните доброжелателства за наший на¬род щяха да се покажат пред целий свят, че са искренни, несвързани с никаква задня мисъл. Обаче Россия какво направи? Тя употреби всички средства само и само да попречи на народний идеал – съедине¬нието. Не искаме да упоменавами тука за всички интриги и подлости, които се вършеха против интересите на нашето Отечество.

Делото на Съединението беше общонародно, а не частно на княз Александра, както претендираше руското правителство и поради което най-много го обвиняваше, като тръбеше чрез своите органи, че княз Александър щял бил да продаде България ту на англичаните, ту на турците и пр.
Интригите на руското правителство отзова¬ха своето зловредно влияние на този род от наша¬та интелигенция, която, заслепена от страстта на властолюбието, мереше народните интереси и нужди според своите лични. По този начин кликата на цанковистите проповядваше чрез печата, че зло-то на България бе княз Александър, а министрите Каравелов, Цанов и Никифоров приготовляваха поч¬ва из между войската за свалянето на Негово Ви¬сочество, чрез което тези господа искаха да се нап¬равят приятни и услужливи на руското правителс¬тво, което в замяна на това да ги закрепи на власт¬та, тъй като почвата им в народа беше почнала да се изплъзва из под краката им.

Гнусните замисли на властолюбците се осъ¬ществиха посредством легкомислието и клетвопрестъпничеството на някои военни. После свалянето на княз Александра от българский престол руската политика захвана се повече и повече да си разкрива картата.

Всеки, който по-напред предполагаше, че мо¬же би с отиванието на княз Александра из България ще се премахнат причините за едно сдобрявание с руското правителство, остана смаян, като видя как царский пратеник г. Каулбарса работеше не за едно сближаванье и споразумение, а приготовлява¬ше бунтове и смущения в страната с цел да предиз¬вика една окупация на България с руски войски и за окончателно завоевание (на) Отечеството ни. За всекиго вече стана ясна тая цел на руските дипло¬мати и на царят.

Грубите отношения на руския пратеник спря¬мо нашето правителство, неговото незачитанье на законите в страната, приготовлението на бунто¬ве посредством подкупничества и още други гнусни работи на този господин накара всеки вече един чес¬тен и съвестен человек да изгуби всяка симпатия към „покровителката“ и да са позамисли върху ней¬ните благопожелания за наший народ. Настана ве¬че решителний час за нашите ръководящи елемен-ти, нашата интелигенция да покаже пред света до¬колко наший народ е достоен за свободен индивиду¬ален живот.

И действително, трудно беше да се произнесе човек отстрана като как ще се покаже наший на¬род. Борбата беше неравна: от една страна, една велика империя, която разполага с грамадни мате¬риални средства, а от друга, млад един беден, малочислен и неопитен народ, току-що излязъл из пеле-ните на политический живот и който нямаше на своята страна друго, освен правдата.

При такава една неравна борба, при такива критически времена, каквито преживя и преживя¬ва нашето Отечество, когато нашата независи¬мост и самостоятелност са изложени на опаснос¬ти да бъдат закопани завинаги, поражда се неволно въпроса: как е възможно да се намерват българи, които под булото на патриотизма да стават още оръдия на чуждите замисли против самостоятелността на своето Отечество, които с четири очи гледaт да дойдат неприятелите по-скоро у нас!
На този въпрос може лесно да се отговори, щом направим една повърхностна анализа върху нравствената самостоятелност на нашата интелигенция. При тази борба за съхранението (на) самостоятелността на Отечеството нашата интелигенция се е поделила тъй: първий ред се състои от хора, снабдени с инициатива и твърда решимост, които се въодушевляват и ръководят от идеята за съхранението на истинската народна независи¬мост и самостоятелност, като са в същото време твърдо убедени във високонравственнноста и ползотворността на тази идея. Към тази интелиген¬ция принадлежи болшинството от нашата инте¬лигенция начело с днешното правителство.

Подир това следват личности, които не при¬тежават твърди политически убеждения и на кои¬то е се едно каквото и да бъде управлението в Оте-чеството им, стига само техните лични интереси да не бъдат докачени. Тези хора, без всякакво по¬нататъшно разсъждение, са обаяни от блясъка на грубата сила на руското правителство и очакват от него всичко добро за България. Към този ред не принадлежат мнозина.

Последний ред обхваща ония хора, които се явя¬ват много пo-активно в полето на политический жи¬вот, отколкото тези във вторий ред, които не се ръководят от никакви високонравствени принципи, а мерят народните интереси според своите лични. Те не се спират пред никакви средства, за да мо¬гат да си постигнат целта, държението (на) власт¬та. Те се обявяват и коленичат пред величието на грубата сила и се стремят да й се представляват угодни и приятни, за да може тази груба сила да ги умилостивява, те са готови да вършат всякакви бе¬зобразия, да направят престъпления, да предадат Отечеството си, само да имат милостта на по-силний. От този род са напр. Каравелов, водителите на бившата Источна Румелия — лъжесъединистите.
От характеристиката, която дадохми за на¬шите хора, се вижда кой какво върши и кой какво е. Работата е много ясна. Но какъв е в действителност успеха на тази наша борба, ще възразят може би някои. „Ето и до сега не се е решило още кой и какъв ще бъде бъдъщий български княз?“
В отговор на това ний ще кажем, че един успе¬шен резултат от нашата национална досегашна борба съществува. Той се състои в раскриванието на истинский исторический ход по нашите работи от страна на общественото мнение в образований мир. Да се обясним: в началото на преврата от 9-й август хората в Европа мислеха, че ний българите сми един нищожен народ, който не се ръководи в своя обществен живот от никакви високонравствени по¬литически принципи, а инстинктивно и без всякак¬ви по-нататъшни разсъждения се покланя пред бля¬съка на грубата сила и е в състояние да се откаже от всичко свято и мило като самостоятелна на¬ция. Днес общественото мнение за нашите работи не е вече така. То високо признава, че българский народ крие в себе си такива жизнени сили, които му гарантират пълно самостоятелно развитие в политический му живот. Това обществено мнение, в убеждението на тази истина, заставя своите пра¬вителства през печата и своите народни предста-вители да помогнат на нашия народ в борбата му за неговата независимост поне чрез морална под¬дръжка.
Като видя, че нашият народ не желае да бъде сляпо оръдие на завоевателните стремления на рус¬кото правителство, издигна знамето на възражданието и уягчаванието на българите, като прогла¬си, че на мястото на болна Турция трябва да се ос¬нове силна самостоятелна държава. То казва, (че) европейските интереси не могат да не бъдат ед¬накви с тези на нашия народ.
Мислим, прочее, че днешният резултат от на¬шата национална борба не е маловажен, и твърдо сме убедени, че българския народ е повикан да играе немаловажна роля в политическия живот на Балкан¬ския полуостров.