Художникът, който не продава картините си

„За един художник най-голямата трагедия е да му втвърдят боите. Трябва после пак да ги смесва… Затова бързам да рисувам, да не изсъхнат и това си е мотивация. А иначе, палитрата ми е от много години”, разказва най-добрият резбар сред художниците и най-добрият художник сред дърворезбарите. Той е Орлин Ракаджиев – софиянец до мозъка на костите си, същевременно доста добре скрит от суетата талант. Потомък на занаятчийски род, тази година навърши 60, но е заклещен някъде в 70-те години на 20-ти век, когато е било „по-спокойно”.

Това е художникът, който не продава картините си.

Той има две изложби в Народния театър, където е сценичен работник. Въпреки огромния интерес не иска да продаде нито едно платно. „Разделил съм се само с една картина. Тя е при Мария Каварджикова. Свидно ми беше, но Мария е човек с голямо сърце и не успях да й откажа”, казва Орлин.

Роден е в горещ юнски ден през 1955 година. Баща му е бакърджия по професия и специалист в обкова, но също рисува. „И той като мен остана самодеец”, разказва Орлин.

Отишъл в казармата и започнал да рисува там. След това го разпределили в завод да разлива лак. „Дърворезбар съм по професия, но тогава ни разпределяха и нямах много избор. После ме пратих да изработвам мускали и накрая стигнах до Народния театър през 1980 година”, споделя Орлин. Вечер оставал в ателието, за да работи. След това тръгвал към дома си, но по пътя запечатвал в съзнанието си образите на нощна София. „Вечер някои неща изчезват от града – шума, мръсотията, хората. На картините ми няма хора, не рисувам хора. Много рядко. Защото не са ми приятни”.

Виждаме малка уличка, която ни отвежда до Петте кьошета. После „Гурко”, а до него „Паренсов”. Както и вход към малко тъмно мазе с лампа отпред – входът, който някога е водел към работилницата на чичо му. Нея вече я няма, няма я и жената на Орлин. „Откакто съм вдовец обхождам София вечер, за да я рисувам. Върнах се към старото си хоби”, разказва той, но се смее. Всъщност той винаги се смее, защото оставя минорните си гами по платното.

Продавал е на улица „Париж”, когато е имал нужда от пари, за да си плати парното. Откакто е вдовец и пари не му трябват. Не продава платната си, защото за него са като деца.

Събира автомобили от малък и е обединил хобитата си – като рисува стари модели на коли. Прави изложби, за да доставя удоволствие и да радва другите, а не да печели.

За него рисуването не е талант, а начин на живот. Когато не рисува през зимата, защото е тъмно, той прави фигури от дърво. А лятото е неговият сезон – тогава палитрата винаги пълна с бои.

Прави копия на известни картини за удоволствие и за да се упражнява.

Любимата му картина е „Астрономът” на Вермер. Направил е нейно копие, което не може да си представи да продаде. „Има желаещи, но не съм пожелал да търся. Интересно ми е как Астронома гледа глобуса, може би се замисля за тази страна, която не е изследвал, нещо, което не е видял… И светлосянката от прозореца, характерна за другите картини на Вермер”, поглежда отново към стената Орлин.

Повечето му картини са с носталгия към 70-те. Защото той иска да остане в това време. „Нямам интернет, скаран съм с технологиите и комуникациите. Искам да си остана, както е било навремето. Хората се зомбираха, не приличат на себе си. Животът става сив.”

Събужда се и си ляга с парчетата на Стинг, Пинк Флойд и всичко що е джаз. Ритуалът е малко уиски вечер за отпускане пред платното, за да започне да работи „по-смело”. Е, не като Ван Гог, чиито замах е недостижим, казва Орлин. Понякога допуска, че е бил Клод Моне или Реноар, които по думите му са фантастични: „Говорим, ако живеех във Франция, но съм роден в България и освен това – София е невероятно красива вечер.”

Някои от картините на Орлин може да видите в галерията ни горе.