Майката на Брахим и Салах Абдеслам не повярва в съзнателното желание на самовзривилия се Брахим да нарани някого и дори отдаде действията му на стрес. Брат им Мустафа, който според адвоката е направил „различен житейски избор“, призова Салах да се предаде.
Мустафа дори каза, че семейството е в състояние на „фрустрация, че са живели заедно, без да забележат какво става“. Приятел на Салах възкликна: „Ако Салах е способен на това, то всеки от приятелите ми би могъл да направи нещо такова“.
Близките на Омар Исмаил Мостефай също не подозираха размерите на неговата радикализация.
Всъщност това не е единичен случай – повтаря се почти при всички екстремистки атаки.
Когато на 26 юни тази година Сейфедин Резги откри стрелба в туристическия град Сус в Тунис и уби 38 души, семейството му беше в шок и изрази ужаса си от случилото се. Халил, баща на Муханд ал-Окби, убит по време на атака в Израел преди месец, беше поразен от новината за това, което синът му е направил.
„Никога не съм вярвал, че нещо такова може да се случи, нито съм видял доказателство за това“, казва той. За останалата част от семейството случилото се също е изненада.
Достоверно ли звучи това? До каква степен е възможно близките на нападателите да не виждат издайническите признаци на нарастващия екстремизъм, да не виждат признаците на промененото им душевно състояние, докато се подготвят да убият или да бъдат убити?
Всъщност, това е много вероятно.
Първо, хората, които планират атака, могат да крият истинска си цел, за да предотвратят осуетяване на своите „свещени мисии“. Второ, семействата могат да „откажат“ да разпознаят знаците и да признаят възможността техен любим човек да е на път да се саморазруши, разпръсвайки трагедия и болка наоколо. И най-интересното, семейството може да откаже да приеме отдалечаването и промяната, в които се изразява радикализацията на техния близък.
За да се приеме отдалечаването на близък човек, трябва да се признае, че той или тя се преобразява, превръща се в „чужденец“, изцяло променен от човека, когото приятелите и семейството са познавали и обичали. С приемането на различната гледна точка от тази на останалите членове на семейството, отделеният индивид разрушава тяхната споделена реалност, хвърля съмнение върху валидността му и води до тревога и несигурност за основите на дома. Означава, че близкият им е преминал на „тъмната страна“, дезертирал е от социалния си кръг и е напуснал неговите съкровени ценности и перспективи. Такъв човек е изгубен за своите семейство и приятели, вече не се самоопределя като един от тях. Разбираемо, тези мисли са плашещи и болезнени за останалите членове на този социален кръг. Затова и тези мисли са потиснати.
И въпреки това, доказателството обикновено е там, но човек не се опитва да го види. Изследване за атентаторите единаци, показва, че в по-голямата част от случаите (63.9 процента), връщайки се назад, семейството и приятелите са осъзнавали, че са били наясно с намерението на индивида да се включи в смъртоносните дейности. Подобна е ситуацията и в случаите на престрелки в училища – в 81 на 100 от случаите близките са били наясно с намеренията на стрелеца.
Изглежда, че проблемът не е, че близките не са наясно с намеренията на нападателя, а по-скоро не взимат думите на бъдещия екстремист на сериозно.
Тайният живот на екстремистите не толкова таен и непроницаем, колкото се предполага. Близките обикновено имат подозрения какви са намеренията на близките им. Те знаят повече, отколкото могат да кажат. Предизвикателството обаче е да се работи със социалния кръг на младежите в риск от радикализация, да се увеличи тяхната бдителност и готовността им да „кажат нещо“, когато „видят нещо“. Те трябва да искат да правят това не само, за да предотвратят големи трагедии, но и за да спасят близките си, запътили се към гибел.