Не, той няма да ти се обади

Някаква петък вечер е. Аз седя с мъжете в моя живот и след като всички сме благоприятно почерпени със солидно количество питиета, започваме да нищим проблемите на света. През мира, политиката, музиката, киното и някакво малоумно реалити, в което, стигаме до извода, че участват хора, които ако познавахме щеше да ни е срам, стигаме до пика в нашата петъчна вечер. Не, при нас не е мастурбация под душа, както е в деня на Кевин Спейси в „Американски прелести“, но се доближава.

Защото обсъждането на човешките „любовни“ взаимоотношения е душевна мастурбация за почти всеки човек, както и да го погледнеш.

Нищим модерните взаимоотношения между половете, както е редно за петък вечер след пиене. В един определен момент, по-скоро късно, отколкото рано на вечерта, се стига до клишетата, независимо дали ти вярваш в тях или не. И смяташ, че можеш да добавиш нещо повече и нещо по-умно към тях. Нека ти го кажа направо, не можеш. Но това не прави темата по-малко безинтересна, когато я обсъждаш.

Мъжката гледна точка към хората и жените в частност винаги ми е била интересна. Каквито и неща да имаш в главата си, онова което мъжът мисли никога не е едно от тях.

Темата кой трябва да се обади след като вече сте излизали няколко пъти и колко време трябва да мине между срещата и обаждането е тема или за „Сексът и градът“ или за петък вечер с млади мъже, които пият.

След като минаваме през клишетата като от колонка на Cosmopolitan и кой какъв и до колко е мъж спрямо отношението му към някоя жена, и до колко това е сериозно изобщо, стигаме до извода, че модерният мъж никога не звъни пръв. Не го счита за нужно. Една приятелка ми беше казала, че „Мъжът е достатъчно търпелив, за да изчака на една жена да й писне и да го потърси първа.“ Някой й го беше казал. Мъдър човек.

Харесването на някого и търсенето му впоследствие не се променило от времето, когато си бил пети клас. Вярвай ми. Ако тогава те е било срам да си го признаеш и сега ще е така. Ако тогава не си звънял, сега това чувство се е засилило двойно.

Модерните женски списания се опитват да те убедят, и някои успяват, че „модерните правила за срещи“ гласят, че не трябва да изчакаш той да те потърси, а да яхнеш момента и да го направиш първа. Да му звъннеш, да си чатите, да вземеш това, което смяташ, че ти принадлежи вече. Женските списания бъркат, твърдят мъжете в моя живот.

„Мъжът винаги намира жената, която харесва. Винаги си вдига телефона, когато тя му звъни. Никога не зарязва приятелите си заради нея, но пък го повтаря изключително достоверно, докато устата не го заболи.“ Ако не направи едно от тези неща изводът е много прост: „Не, той никога няма да ти се обади.“ Тук спорът кой е повече мъж – този, който звънва и казва, че „ми не, това беше и беше супер, но барът затваря“ или този, който се крие, докато ти не се откажеш, но ти е повтарял „иначе мила моя, косите ти са водопади и ти беше жената на моя живот оная вечер“, се разгорещява. Как така пльосваш определение на един човек само заради една негова реакция? Как го определяш като нищожество, само защото не е направил това или онова?

„Най-лесното нещо в този живот е да си страхливец и много хора избират да са именно такива.“

Но истината е, че мъжът не се определя по броя телефонни обаждания, а по правилното им случване и разпределение във времето между първото излизане, пиенето, секса, чувството за хумор. Жената също. Клишето гласи, че никога не трябва да го търсиш, защото изглеждаш отчаяна, а новото – че ако си смела, истинска, ама-много-си-яка-мацка и „чувството ти за хумор адски ме кефи“ можеш да му звъннеш и утре. Търпението отдавна не е добродетел.

Мъжете са неразбрана за мен Вселена. Нали знаете онези хора, които се учат от грешките си, познават флирта и очите, които ги следят тайно. Аз не съм от тях. Реалността и отношението на конкретен мъж ме захапва отзад пет минути след като съм направила, онова което не е трябвало да правя.

Винаги звъня първа. Бъркам любезността и доброто отношение с други неща или обратното. Аз и моите мъже винаги някъде се разминаваме по пътя между това, което искаме и онова, което се случва.

Разминаването във взаимоотношенията на това, което искаш и което някой е склонен да ти даде са най-големият кошмар. За всеки. Полът в случая няма отношение. И все пак жените винаги се чудят. За тях първото телефонно обаждане е мистерия, която имат нужда да разрешат.

Моите мъже ми помагат много в достигането на правилни изводи. И все пак. Все още стои чуденето след „защо, той не се обажда?“