Автор Дейв Шилинг/vice.com
Колегите ми винаги ходят по екзотични места и се занимават с опасни работи. Аз, от друга страна, много рядко ставам от бюрото, не обичам височините, плуването веднагически извиква в ума ми давене, и карането по някакъв пуст път ме кара да се подмокря. Трите ми най-големи страхове са импотентност, случайно поглъщане на пръст и Нацисти. И така, когато отидох да разгледам отблизо разкрито нацистко скривалище в каньона Рустик до Лос Анджелис, бях обзет от идеята най-накрая да направя нещо откачено.
Наистина ми се иска да не го бях правил. Ранчото Мърфи, както се казва, е построено през 1933 от богатите американски последователи на Третия райх Уинона и Нормън Стивънс, за да приютят напълно автономна нацистка общност. Тези поддръжници на Хитлер са се занимавали с военна подготовка, в очакване войната в Европа да стигне до американския континент. Това не се случило и ранчото е било изоставено. Сякаш нямаше нищо от което да се притеснявам, но едно знаех със сигурност – точно аз ще намеря за какво да се притеснявам.
Карахме до края на една жилищна улица и стигнахме до входа на Кемп Жозефо, настоящото име на почивния район, където се намира ранчото. Бариерата стои там, за да пречи на неоторизирани превозни средства да стигнат до пътеката, която води към къмпинга. Ние оставихме колата и започнахме да обикаляме из каньона. Когато стигнахме до някакво разклонение оставих торбата ни с празни бирени бутилки на земята, като маркер в случай че се изгубим, което бях напълно сигурен, че ще се случи.
Понеже не беше достатъчно сдухващо да вървим в 40-градусова жега през шибана гора, взехме че намерихме пътеката към ранчото. Една наглед безкрайна серия от 500 зле направени стъпала беше нашият единствен начин да се доберем до нацисткия лагер.
Нямаше парапет и всяко стъпало беше широко, колкото половината ми крак. В главата ми, се разиграваше сложен сценарий, в който щях да се подхлъзна, да се търкалям 15 метра надолу, удряйки главата си във всяко стъпало, за да бъда после пренесен от хеликоптер и да ми се наложи да прекарам живота си на изкуствено дишане.
За щастие не паднах и не бях набутан в гигантско, метално бурито, но въпреки това имаше още много коварни терени, които трябваше да се обходят. Веднага щом стигнахме до ранчото видяхме навсякъде предупредителни знаци за кърлежи. Всичко, което знам за кърлежите е, че се залепват за тялото ти и ти смучат кръвта, плюс това пренасят Лаймска болест. Добре, че носех шорти, за да могат по-лесно да налазят шибаните ми крака.
Първата забележителност, на която се натъкнахме, беше дизеловият електрически генератор. Първоначално си помислих, че това е някакъв вид олтар, където са правили жертвоприношения на еврейски девици на езическия нацистки бог (честно казано, и идея си нямам какво точно правят Нацитата). Вече знаех, че собствениците на ранчото са били убедени да го построят от някакъв немец, Хер Шмид, който твърдял, че има суперспособности и редовно провеждал сеанси в обширното си свободно време. Така че, изглеждаше доста вероятно да е навътре и с жертвоприношенията.
Историческите данни са неясни, но моята обиколка потвърди, че не е имало никакви жертвоприношения там. За това пък напоследък е имало много купонясване, за каквото говореха купчините от празни бири и спрейове с боя. Почти съм сигурен, че Фюрерът никак ни би бил доволен от всички тези хора, къркащи американска бира в неговата дупка.
До електростанцията имаше огромен воден резервоар, който изглеждаше сякаш е бил обстрелван с артилерия. Имаше огромна пропаст в центъра на резервоара, което ме подтикна да го изследвам по задълбочено. Под задълбочено изследване имам предвид да търча в противоположната посока, крещейки, защото нещо ужасяващо може би се беше случило там. Отворихме капака на дъното на резервоара, и също както ТЕЦ-а, там беше пълно с бирени кенчета. Най-лошото, което се е случило там, е някой пич да се издрайфа.
Последната голяма сграда, на която се натъкнахме, бяха жилищните помещения. Установих, че са такива, съдейки по всички счупени мивки и въргалящи се печки в района. В апогея си, сигурно е било голяма работа, но в сегашното му състояние, не толкова. Освен ако не те кефи да прекарваш нощите си близо до изтърбушен хипарски бус Фолксваген.
Вместо да се обърна и да се върна по обратния път, беше решено (против моята воля) да изследваме още по-навътре в лагера, но в обратната посока. Бях убеден, че сме видели всичко, и да поема по нов път ще значи да ме изядат мечки. Също така, оставихме една торба с празни бири на разклонението, а аз така мразя да правя боклук. Както можеш да видиш на горната снимка, стигнах дотам, че изхвърлих чифт използвани гащи, които някое потайно копеле беше оставило след себе си. Мръсен нацистки двор е нещо, което не мога просто да подмина.
Всичко ме сърбеше. Чувствах буболечки върху всеки един сантиметър от тялото си, макар да не виждах такива никъде. Те бяха в ума ми. Дори подскочих половин сантиметър във въздуха (скокът ми на височина е зверски), когато един гущер се промуши изпод една заебана врата на кола. Гущерът на беше по-голям от кутрето ми, но със сигурност беше фрашкан с отрова. Можех да го видя в очите му. Беше гущер-убиец.
След още 20 минути спиране на всеки няколко крачки, за да си поема въздух, се натъкнахме на гигантска желязна порта. Това беше истинският вход на ранчото. Нямаше опасни стълби, просто приятен път, който водеше обратно към пътекага, от която дойдохме. Ако още в самото начало просто бяхме продължили още няколко метра след стълбите, нямаше да получа серията от мини-паник атаки и горещи вълни. Въпреки това, предполагам, че изживяването от поемането по тези стълби и скитането из каньона ми помогна да превъзмогна стаховете си от падане, мечки и най-важното- американски нацистки поддръжници. Ето за това ще съм вечно благодарен.