Полубременни жени няма

Понеже не сме на принципа ‘Всяко чудо за три дни“, а и катарзиси не приемаме, темата за мораториума върху продажбата на земя на чужденци продължава да ни вълнува. Днес публикуваме мнението на Иван Стамболов (повече от него в блога му)

Винаги съм си мислел, че властите в нашето демократично общество са твърде малко. Освен трите основни и четвъртата в лицето на независимите и обективни медии, трябва да има и една пета власт с психиатрична насоченост. Тя ще следи представителите на останалите власти да не дерайлират грубо от релсите на менталното благоприличие или поне да не го правят на работните си места. Ако имаше такава власт, то тя спешно щеше да хоспитализира неколцина народни представители с диагноза „тежко раздвоение на личността“.

Сред тях е социалистът и издател на еротична периодика г-н Мартин Захариев. След като преди десетина дни с гласа си на депутат той забрани на гражданите на ЕС да притежават българска земя, сега поиска от Конституционният съд да обяви за незаконно това негово решение. Казал пред медиите, че бил сбъркал, но не се чувствал виновен, защото „призната грешка била половин грешка“. Ако кажеш, че 2+2=5 и после си признаеш, че си сбъркал, това не прави грешката два пъти по-малка, нито пък прави математическия ти резултат наполовина верен. Точно както не съществуват и полубременни жени.

Истината обаче е друга и тя никак не е смешна. Истината е, че българските народни представители очевидно са пасмина без собствено мнение. Събират парламентарната група и ѝ казват: “Утре ще се гласува това и това и вие ще гласувате така и така! Точка“. И пасмината гласува, без дори да си направи труда да се запознае с това, което гласува. Така е било и с мораториума за продажба на земя. Някой някъде се е разбира с някого да има такъв документ в името на съответните интереси, договарят са поощренията и активистите тръгват да уточняват подробностите с председателите на парламентарните групи. Когато всичко се договори, свежда се до знание на пасмината как трябва да изглежда вотът и се влиза в пленарна зала. В случая с мораториума обаче явно става издънка или поради некомпетентност, или поради високомерие, или, както е най-вероятно, поради обикновена простотия и некадърност. Оказва се, че въпросното парламентарно действие поражда сериозни правни проблеми и нашата тромава политическа машина започва да прави бавен, но същевременно панически обратен завой като „Титаник“, когато е зърнал г-н Айсберг. Пасмината бива свикана отново и ѝ се свеждат до знание нови инструкции, така че гафът да се позамаже поне на първо време. Този завой и последвалия го инструктаж ще накара еротичния депутат да обобщи: „Още при гласуването бях против, но сега не искам да говоря за това. Срамувам се от гласуването си тогава.“ Е, кажете не е ли нужна пета власт! Не е ли нужна власт, която да хоспитализира народни представители, които гласуват „ЗА“, когато са „ПРОТИВ“ и чувството, което изпитват от работата си в парламента, е срам. Макар че трябва да отдадем дължимото на нравствено-емоционалната структура на такива депутати, които се срамуват от положението си на парламентарна пасмина, защото повечето не се срамуват, а има и такива, които даже се гордеят.

И понеже стана дума, ще се възползвам от случая да кажа какво мисля аз относно забраната за придобиване на собственост върху земя от страна на чуждестранни граждани. Чувствам се стъписан и леко изтръпнал от мащаба, който придоби този дебат по иначе лесен въпрос с очевиден отговор. Ако сме свободни хора и демократи, за които собствеността е свещена, неприкосновена и основен инструмент за постигане на свобода и просперитет, не би трябвало да поставяме под съмнение правото на всеки субект да се разпорежда свободно със собствеността си, включително да я продава или да не я продава, без да дължи някому обяснение. Ако държавата смята, че не е правилно да се продава земя на чужденци, нека вземе решение на министерски съвет и да не продава земя от държавния фонд. Но тогава няма да продава, просто защото не желае, а не защото е забранено със закон. Една продажба да бъде забранена е точно толкова нелепо, колкото да бъде задължителна. Ако аз имам земя и смятам, че това е земята на Ботев и Левски и че който иска да я купи от мен не я купува, за да придобие собственост, а я купува, за да завладее територия, то няма механизъм, който да ме задължи да му я продам. Ако пък имам земя и смятам, че ако я продам независимо на кого, аз печеля свободен капитал, който може да се инвестира в икономиката, от което и аз ще спечеля, и икономиката ще се оживи, тогава по силата на същата логика не бива да има механизъм, който да ми пречи да го направя. Проблемът на българския капитализъм (като към него слагам и социализма от 1944 до 1989, защото той не беше нищо повече от тоталитарен държавен капитализъм) е че никога не е имал достатъчно капитал. А капитал се получава или от заеми, или от продажба на принадена стойност, или от продажба на собственост. Пазарът на земята е като всеки друг пазар. Ако насилствено изолираш от него определено платежоспособно търсене, то целта може да бъде само една – да поддържаш изкуствено ниски цени. Ако се огледаме и видим кой има интерес от ниски цени на който и да е пазар (това, разбира се, не са продавачите), ще разберем и за какво се прави всичко и кой на кого плаща, за да го прави. А ако се огледаме по-надалеч, то на отсрещния бряг ще видим Картаген, който трябва да бъде разрушен.