Как оцелява частният бизнес в Северна Корея
Когато хората от Западния свят говорят за Северна Корея, те обикновено си представят държава, изпълнена с глад и наводнения, населена от мизерстващи деца, фермери, които едва изкарват прехраната си – и маршируващи жени войници.
Тези стереотипи, като всички останали, не са напълно неоснователни, но са и доста подвеждащи. Без съмнение Северна Корея е бедна държава, въпреки че последните доклади за царящия глад там са от части преувеличени и представляват умишлена стратегия от страна на режима да получи помощ от международната общност. През последната година обаче в Пхенян се появяват все повече ресторанти, а трафикът по улиците, който неотдавна бе плашещо ограничен, започва да нараства.
Корея не е изолиран остров на антиконсуматорство
По-заможните севернокорейци често посещават новооткритите суши барове и бирарии, както и местните магазинчета за сандвичи. По улиците на столицата могат да бъдат видени много недохранени, но освен това и впечатляващ брой жени, облечени в дизайнерско облекло. Подобни гледки не бива да изненадват, тъй като те не се срещат единствено в Пхенян, но и в доста други големи градове в страната.
В изминалите 20 години се случи бавният неизбежен колапс на свръхцентрализираната икономика, която някога бе определяща характеристика на „националистическия сталинизъм“ в Северна Корея. Народният капитализъм замести държавния социализъм, а тази тиха трансформация предвидимо води до значителни различия в доходите.
Новобогаташите в Северна Корея са спечелили своето състояние сред икономическия хаос и социалното разцепление по време на великия глад през 1996-1999 г. Тази нова буржоазия е узряла през следващото десетилетие, когато севернокорейската икономика започна частично да се възстановява от разрушителната криза.
Кои са те
Горният слой от тази социална група се състои от висши държавни служители. Някои от тях са спечелили богатството си по незаконен път, макар че мнозинството е забогатяло от законен бизнес, който в Северна Корея не само не е ограничаван, но е активно поощряван от правителството – поне що се отнася до държавните служители. Повечето от парите са спечелени от външна търговия, като най-значимият партньор безспорно е Китай. Много севернокорейски компании, въпреки че формално са държавна собственост, функционират на частен принцип и се управляват от висши държавни служители и техните роднини.
Очевидно е, че тези хора не се движат често по улиците на Пхенян. Те живеят в своя собствен затворен свят, за който не се знае много. Но ако погледнем съвсем за малко в него, ще срещнем много различен тип севернокорейски предприемач – такъв или такава (да – изненадващо голяма част от тях са жени), който е спечелил парите си независимо от държавата.
Разбира се, пълната независимост е невъзможна, тъй като всеки севернокорейски бизнесмен трябва да плати на държавните служители, за да гарантира, че те няма да задават прекалено много въпроси – и ще си затварят очите за действия, които все още са незаконни. Предприемачите предпочитат да прикриват частните си дела зад наметало от държавни агенции.
Как оцелява частният бизнес в Северна Корея
Да вземем например Пак. Около 40-годишен бизнесмен, който управлява компания за тежкотоварни превози заедно със свои приятели. Фирмата разполага със седем камиона и е специализирана в превоза на сол от солните залежи на морския бряг до големите пазари за търговия на едро. Компанията е работодател на няколко десетки души, но официално… просто не съществува.
По документи всички камиони са собственост на държавни агенции, а работниците на Пак са регистрирани като служители в държавни предприятия. Пак закупува камионите втора ръка от Китай, като плаща на бившите им собственици в брой. След това ги прехвърля в Северна Корея, където ги регистрира като собственост на различни правителствени агенции (поделенията на армията са най-добрият вариант, тъй като военните регистрации осигуряват важни предимства). Пак също така плаща на държавните служители, за да се съгласят и „осиновят“ камионите. Тази практика е толкова разпространена в Северна Корея, че дори има установени цени за извършване на нелегални регистрации по типове превозни средства за всяка правителствена структура.
Или Ким, който е бил частен собственик на златна мина, регистрирана официално като държавно предприятие. Формално тя е собственост на чуждестранна търговска компания, която от своя страна се управлява от финансовия отдел на Централния комитет на партията. Това обаче е чисто и просто юридическа фикция: Ким, който е бивш полицейски служител от средно ниво, набира първоначален капитал чрез подкупи и контрабанда, докато брат му натрупва известно състояние, продавайки имитация на западен тютюн. След това те използват парите, за да подкупят бюрократите – и изкупуват старата златна мина, която е прекратила функционирането си през 1980 г.
Двамата възобновяват функционирането на малката мина, като купуват необходимото оборудване и наемат работници. Златният прашец се продава независимо (и незаконно) на китайските търговци. Братята се договарят с бюрократите от компанията за външна търговия за сумата, която ще им плащат – между 30 и 40 на сто, като останалите средства се използват за поддържане на бизнеса, както и за по-луксозен живот.
Ако погледнем още по-навътре в света на тези предприемачи, ще видим дори по-скромни хора като госпожица Йон, която е бивш инженер в държавен завод. В средата на 90-те години на миналия век тя започва търговия с китайски рокли втора употреба. До 2005 година тя става собственик на няколко работилници, в които са наети десетки жени. Те правят копия на китайски дрехи, използвайки платове, ципове и копчета от Китай. Някои от тези материали са прекарани нелегално през границата, докато друга част от тях е закупена законно, предимно от голям пазар в град Расон (специална икономическа зона, която може да бъде посещавана от китайските търговци почти безпроблемно).
Интересното е, че госпожица Йон формално остава служител на нефункциониращ държавен завод, от който тя отсъства в продължение на месеци. И освен това трябва да заплати за привилегията да не ходи на работа – и да пропуска политическите обучения, отделяйки 40 долара месечно „дарение“. Това е впечатляваща сума в сравнение с официалната й заплата от само два долара на месец.
Рисковете на свободното предприемачество: евентуален показен разстрел
Севернокорейските новобогаташи често се чувстват несигурни. Донякъде те се боят от държавата, тъй като почти всичко, което правят, е нарушение на някой параграф от Наказателния кодекс. При това сериозно нарушение – формално погледнато, всеки от тези хора би могъл да бъде изправен пред екзекуционния отряд в момента, в който властите размислят.
Такава е била тъжната съдба на първото поколение севернокорейски бизнесмени, започнали да печелят пари в началото на 90-те години, веднага след рухването на самоосигуряващата се сталинистка икономика. През 1994-1995 г. екзекуцията на спекулантите и злоупотребяващите, често извършвана на публични места, е част от мащабна кампания на централните власти. Страховете от нещо подобно все още остават, но през последните 15 години подобни мащабни кампании никога не са били провеждани на национално ниво. И все пак за всеки бизнесмен рискът си е доста реален.
Трудно е обаче да кажем, че те се опитват да не демонстрират богатството си. Точно обратното: в наши дни може да бъде забелязано доста показно потребление в Северна Корея, докато средните официални статистики са подвеждащи – почти никое севернокорейско семейство не оцелява само от официални заплати. Средният месечен доход реално е по-висок – благодарение на почти всеобщото участие в сивата икономика – и е близо $15.
Бизнесмените печелят много повече. Хора като Ким или Йон обикновено печелят по няколко хиляди долара на месец, докато малки фирми (от рода на магазин на ъгъла или продавач на тютюн) имат доходи около няколкостотин долара месечно.
Какво може да си позволи по-заможният севернокореец
Не е изненадващо, че новобогаташите се наслаждават на потреблението. Пътуването в чужбина е изключено (то е достъпно само за най-висшите бизнесмени, близки до висшия елит или семейството на Ким Йон-Ил), а пътуването в страната не изглежда да е особено популярно. Въпреки това, новобогаташите често посещават ресторанти, където ястията струват приблизително толкова, колкото средно севернокорейско семейство печели за няколко седмици.
Те си купуват къщи – формално продажбата на недвижими имоти е незаконна, но през последните две десетилетия севернокорейците са открили много техники, които позволяват лесно заобикаляне на тези мерки. Те си купуват всякакви домакински потреби, плазмени телевизори, компютри, големи хладилници, мотоциклети. Дори започват да се появяват частни коли, макар че в повечето случаи успешните бизнесмени предпочитат да регистрират употребяваните си автомобили с марките Toyota и Honda като собственост на някоя държавна агенция.
Култът към хладилниците е признак на социален статус
Има някои специфични проблеми, пред които са изправени новите севернокорейски богаташи. Например дори в Пхенян, а още повече в малките градове, токът е изключително нестабилен. Големите акумулатори и малките електрогенератори помагат, но само донякъде. Акумулаторите са достатъчни за работата на телевизор или DVD плеър, но потребяващите много ток климатици и хладилници имат нужда от постоянен източник на електричество, който не е достъпен.
Изненадващо, много хора в провинцията все още си купуват хладилници, въпреки че те през по-голямата част от времето са неизползваеми. Не е рядкост севернокорейци да се хвалят с хладилника, който притежават, само за да признаят впоследствие, че нямат ток, за да го пуснат. На учудения въпрос защо са похарчили толкова пари за безполезно устройство, те обикновено отговарят, че хладилникът е важен – и понякога полезен символ на социален статус. Заможните семейства се очаква да имат хладилник, дори и той реално да се използва като рафт за книги.
Кражба на електричество
В някои случаи все пак хладилниците са непрекъснато включени – както и климатиците, които рядко се купуват само за престиж. На пръв поглед малките електрогенератори би трябвало да са решението – но всъщност не е така. Подобни генератори се намират лесно, но са ненадеждни, хабят доста скъпо гориво – и не на последно място са много шумни.
Поради това, изненадващо по-разпространена е екзотичната практика на кражба на електричество. Богатите севернокорейци се споразумяват с местен военен командир или управител на местна електроцентрала, след което незаконен кабел свързва дома на богаташа с подстанция на енергото – или с военна база (военните инсталации обикновено имат електричество дори когато масовите клиенти са под режим на тока).
