Ама как така българка?
Тази история е за една моя състудентка. Ще я нарека условно Анжела (не че промененото име ще я скрие много, при характерното описание).
Анжела беше черна. Като… не знам какво. Като разтопен асфалт, може би. Дете на баща нигериец и майка ганайка, беше обрала най-черното и на двамата. И на този фон винаги блестеше една разкошна, заразителна, слънчева усмивка. Беше невъзможно да си около нея, и да не ти е хубаво.
По националност беше българка. Официално. И с непоколебима категоричност. Родена и израсла в България, тя знаеше чудесно английски (покрай баща си) и френски (покрай майка си), но смяташе за свой роден език българския, и за своя родина, страна и каквото щете още България. Веднъж я чух да споменава в компания: „Като няма наоколо огледало, забравям, че не съм бяла.“
И се отнасяше към цвета на кожата си и към расата си с невероятно чувство за хумор. Непрекъснато се шегуваше с тях (а и с околните, заради техния цвят на кожата и раса), до сълзи от смях. Без да нагрубява някого за тези неща, беше тотално несъвместима с каквато и да е политическа коректност. „Да зарежа всичките тия майтапи? Да изпусна такъв купон заради някакво си възпитание? Що не си…“
Няколко от типичните й изрази:
– Не, не може да съм по-черна. Няма да се виждам.
– Тия басни ги пробутвай другаде. Да си видял негърка блондинка?
– Да бе, циганка. Знаеш ли кога циганите ще станат черни като мен?
– Бе ти сваляш ли ме? А мислиш ли, че бял може да ми насмогне в леглото?
Освен че беше симпатична като физиономия (имаше страхотно излъчване даже и ако не е усмихната, а това почти не се случваше), Анжела имаше просто невероятна фигура. Ама наистина невероятна. Всички поп-фолк силиконки наоколо биха изглеждали пред нея като спаружени чушки. Не бих я заменил за десет Наоми Кембъл или Тайра Банкс. И се движеше с котешката грация на черна пантера. На мъжката половина от народонаселението направо ни течаха лигите, като я видехме.
(Тази грация си имаше и други страни. Веднъж, в порядъчно пийнала компания, си направихме състезание по хвърляне на нож по мишена – намерихме стара врата, която ни се стори подходяща, и нарисувахме мишената по нея. Повечето от компанията не успяха изобщо да забият ножа; аз бях напълно трезвен, но от десет хвърляния улучих близо до центъра само веднъж, по-скоро по случайност. Анжела беше на не по-малко градус от останалите, но всеки път забиваше ножа точно в центъра на мишената, с просто нечовешка перфектност… Друг път се беше хванала на бас, че ще шамароса един по-нахален обожател пет пъти, а той няма да успее и да я пипне. Изчака го да се приготви, след това внезапно за част от секундата се оказа до него, изплющя картечен залп от шамари, и в следващия момент тя пак беше на два метра настрани, а той все още замахваше да цапардоса въздуха.)
Веднъж беше разказала в компания как си е вадила паспорт, като навършила шестнайсет. Бяхме се смели до колики на разговора й с полицейския служител. Ето го, доколкото си спомням, заедно с коментарите й:
– Добър ден.
– Добър ден. (Кратка изненада – това негро говори български.) Какво ще обичате?
– Идвам да си извадя паспорт.
– А… по какъв повод го изваждате? Смяна на гражданството, или?
– По повод навършване на шестнайсет години.
– Ъ… аха… А чия гражданка сте?
– Българска.
– Как така българска?
– Просто така. Родена съм и съм израсла в България.
– Тоест как така родена и израсла в България?
– Родителите ми са от Африка, но са сключили брак тук. Ето акта ми за раждане.
– Ммммм… (Гледа акта за раждане, все едно за пръв път вижда такъв.) Значи сте българка?!
– Точно така. (Колко ли пъти още ще попита?)
– Ааа… ъъъ… мммммм… Добре. Родена в България, София, Шейново… (Преписва усърдно.) А каква сте по националност?
– Българка.
– Как така българка?!
– Просто така, българка.
– Амааааа… В какъв смисъл българка?
– В буквален. Родителите ми са африканци, родени са в Африка. А пък аз съм родена в България. Значи съм българка.
– Оооооохххх… (Изражение като от зъбобол. Преглежда още веднъж много внимателно акта за раждане.) Значи, националност – българка. (Подозрителен поглед – тая нещо май ме менти.) – Майчин език?
– Български.
– Ма как така български, бе?!?!
– Просто български.
– Оооооххх… Родителите ви у вас на какъв език говорят?
– На български.
– Глупости, на български! Подигравате ли ми се? На какво прилича това?!
– На български говорят. Баща ми знае английски, но не знае френски, майка ми – обратното. Единственият им общ език е българският. Ако искат да се разберат, се налага да говорят на него. Така че у нас се говори на български.
– Оооооохххх… (Изражение като от два зъбобола едновременно.) Добре де, майка ви на какъв език говори по начало? По произход, така да се каже? Не френският, ами както там е.
– Езикът на племето, от което тя произхожда, е мдебеле. Само че майка ми е израсла в голям град, и знае на мдебеле само няколко думи. А пък аз не знам нито дума. Така че не ми е майчин.
– Добре де, кой език тогава ви е майчин?
– Българският. Нали ви казах. (Господи, кой ме прати при тоя идиот.)
– И вие сте българка?!
– Точно така. (Ооооооххххх… Подозирам, че и моето изражение вече е като от зъбобол.)
– Амммммм… А какво ви е основното гражданство? Освен българското?
– Нямам друго гражданство. Никога не съм имала. Родена съм българка. И, ако нямате нищо против, много бих искала да продължа да бъда такава. (Почвам да кипвам.)
– Ама другарко… Как така българка? Разбирам всичкото, ама как така българка?
– Ако искате, да ви донеса удостоверение от Градския партиен комитет? Баща ми има там връзки, ще го извади още днес. (Я да ти стегна малко шапката…)
– А, не, не, няма нужда. Разбрах. Значи, българкаааааа… Оооооохххх… (Надали има толкова зъби, колкото зъбоболи са му изписани на лицето.) Минете на гише 3 да платите таксата за паспорт, и заповядайте след 30 работни дни да си го получите…
Нямам представа къде е сега Анжела и какво работи. Беше добра студентка, и английският и френският й бяха отлични. Нищо чудно да не е издържала на немотията тук (и още повече на тъпотията), и да се е вдигнала нанякъде.
Но ако е още в България, бих се радвал да я видя. Даже ако фигурата й вече не е същата.
