Това се отнася и за Рабат. В началото на март Мароко, съсед и противник, стана домакин в крайбрежния град Скира на непреки преговори между представители на правителството, признато от западните държави, и представители на Генералния национален конгрес, приближени до ислямистката милиция „Либийска зора“. Според политолога и преподавател в университета в Женева Хасни Абиди: „Налице е съгласувана позиция между Алжир и Рабат, за да се предотвратят по-нататъшни действия на НАТО в Либия. Залогът за регионалната стабилност е огромен.“ В днешно време тази обща позиция се поддържа от няколко държави от Сахел, които са наясно, че намесата на западни войски би им довела наплив от джихадистки групи, които в момента са активни в Либия. През декември миналата година обаче нигерийският президент Махамаду Исуфу се произнесе в обратния смисъл: „Нуждаем се от военна намеса за отстраняване на щетите, свързани с падането на Кадафи, в противен случай Даеш („Ислямска държава“ – бел. ред.) ще почука на вратата ни.“
В този контекст на предпазливост в региона Египет взема страна. Подпомаган финансово и военно от Обединените арабски емирства и в по-малка степен от Саудитска Арабия, маршал Абдел Фатах ал Сиси подкрепя генерал Хафтар, като обвинява Катар, че въоръжава враговете му от „Либийска зора“. След като включи авиацията си в операции срещу ислямистките милиции, в това число при Дерна на 16 февруари, Кайро подготвя голяма офанзива в случай на провал, или просто за преустановяване на междулибийските преговори. И докато САЩ отхвърлят всякаква намеса, намеренията на Франция и европейските ѝ партньори, особено на Италия и Обединеното кралство, будят все повече въпросителни. В началото на годината френският министър на отбраната говори за „терористичен разпределителен център“ в Либия и призова Африканския съюз, ООН и съседните държави „да се занимаят с този злободневен въпрос на сигурността“. Но сега Париж насърчава „политическо решение“, което да установи правителство на националното единство и да организира по-добре борбата срещу терористичните групи. Този подход отчита както алжирския отказ да се ангажира във военно отношение, така и неспособността на френската армия да отвори нов фронт, като се има предвид, че стабилизирането на Мали и борбата срещу организацията „Ислямската държава“ далеч не са приключили.
