Културната скала на Ченгене скеле
Иво Атанасов
Сигурно е парадокс да ти искат оставката, тъкмо когато след повече от четвъртвековна пауза си върнал България на културната карта на Европа. И то точно във връзка с онова, с което най-много се гордееш – изложбата на тракийските златни съкровища в Лувъра. А вместо радост от обществото, да получиш „кофа с помия“, както изтънчено се изрази ресорният министър. Това обаче изглежда странно само на пръв поглед. И не защото подобни обрати вече не са изключение. Само преди месец и премиерът съзря в оставката на вътрешния министър „дребни ченгеджийски номерца“, и то в „стратегически ден“, когато на посещение у нас бе директорът на ФБР. И драматично попита нима това заслужава. Ясно е открай време, че когато отлагаш решаването на даден проблем, той напомня за себе си в най-неподходящия момент. Добре е да не забравяш това, тъкмо когато си на върха.
По-важният въпрос обаче е за взаимоотношенията на властта с немалка част от народа, които в последните години се осъществяват по станалата крилата фраза: „Вие сте прости и аз съм прост, и затова се разбираме!“ Така се печелят избори, осигурява се подкрепа по време на управленските мандати, рейтингите хвърчат нагоре. Примерът на най-хлевоустите е заразителен. Разгръща се луда надпревара в употребата на неподходящи и дори неприлични изрази, етажите в управлението взаимно си влияят лошо. Когато началникът каже на някоя журналистка: „Точно на теб пък нали знаеш кога ще ти отговоря!“, или „От такива като теб не мога да се оженя!“, по-ниското ниво се чувства длъжно да качва като на всичко коз. И цялата страна чува възмутителното признание, че съответният министър е командировал представители на медиите в Париж не за да му създават скандали. Когато отгоре се изцепят, че „матр’ялът е кофти“, отдолу веднага притурят, че нацията е циганска, а народът – шибан и проклет. А когато пък някой министър препоръча на останалите поради бедствията без ток да не се глезят, защото човечеството е живяло хилядолетия без електричество, началникът му тутакси заявява на клетите хорица, че и нарочно ще им спира тока, за да им повишава раждаемостта.
Схемата действа дотолкова безотказно, че приспива рефлексите на практикуващите я политици. И когато някъде даде накъсо, те реагират неадекватно. Изведнъж разбират, че далеч не всички са прости. И че не всеки Георги Петров е Гошо Тъпото. Това ги изважда от равновесие и изтиква на светло скритата им същност, която може би е истинската им. Така става ясно, че министърът иска хористите да са кукудали, а не кукузели. Да са благодарни, че ги е поканил да пеят в „Нотр дам дьо Пари“ и да приемат това като голяма чест, а не да си правят устата за хонорар, защото „цял живот са на държавната ясла и лапат“. Сякаш когато държавата иска да се представи чрез теб, ти си длъжен да го сториш безплатно, както преди. А и кой да му каже, че Православният хор „Йоан Кукузел Ангелогласният“ няма щатни бройки? И ако незнанието може да му се прости, нищо, че е ресорен министър, повече от учудване буди това, че не позволи на коментирания в една телевизия Георги Петров да се включи в ефир, за да представи гледната си точка. Колкото и да се „измерваш с Пикасо“ и да си убеден, че „не може всеки да се забърсва“ с теб, не бива да употребяваш презрителното „някакъв хорист“, особено когато си го упрекнал, че е „оревал орталъка“.
На прага на протестите, искащи оставката му, министърът се извини, макар и с половин уста. Бил се изразил твърде образно, което сигурно е засегнало тенора. Уви, министърът се изрази не образно, а безобразно. Недопустимо е да кажеш на хориста, че ще му дадеш 50 лева от джоба си, та да се успокои и да спре да пее. Пари можеш да пъхнеш в пазвата на чалгаджийката, но в сериозното изкуство този подход не върви. Тъкмо затова е обиден не само за тенора, но и за всеки, свързан с културата.
Достойнството на артиста е не по-малко важно от достойнството на държавата. И когато подценяваш това, дори и изложба в Лувъра е безсилна да ти помогне. Там може и да сме се представили „като богове, като равни с равни“. Може да сме „влезли в световната история“. Да сме се показали като държава, която „на три култури лежи“. Това обаче трябва да проличава не само в изложените артефакти, но и в умереността и цивилизоваността на онези, които сега са „трегери“ на културата ни.
Ето защо няма как да се приеме изсилването на министъра, че с „някакъв хорист“ не говорел. Още повече, че есемесът на четиримата рибари от Ченгене скеле можа да прочете. Навярно, защото те го хвалят, че прославя България. Или защото предпочита да мери културата по тяхната скала, а не по критериите на кукузелите. Което и от двете предположения да е вярно, все е проблем. При цялото дължимо уважение, както към рибарите, така и към министъра.
Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info
