100 години арменска самота

Шарл Азнавур

Да, този избит народ без гробове е моят народ. Моите баща и майка по чудо са избягали и са намерили убежище във Франция. Това обаче не може да се каже за 1,5 милиона арменци, които са били измъчвани и избити по време на първия геноцид през ХХ век.

Пясъците на времето и забравата дълго време скриваха това масово убийство. Турските правителства, които дойдоха на власт след палачите от 1915 г., десетилетия наред отричаха всичко на държавно равнище. Те заложиха на международната амнезия и малодушие. И едва не се оказаха прави.

Държавите започнаха да признават престъплението едва през 80-те години на ХХ век. Тихо, с половин уста. Първоначално Европейският парламент през 1987 г. След това Франция със закон от 29 януари 2001 г. След това още двайсетина страни. Накрая, Ватикана, преди няколко дни.

В такива условия всеки разумен и порядъчен човек не може да не се чувства объркан. Аз не правя изключение от правилото. Не съм възпитан в ненавист. Злобата не е част от моята вселена. Не обвинявам възпитания в отрицание турски народ. Искам да вярвам в младите хора на тази страна…

Знам, че някой ден те ще прогледнат и ще поискат от своето правителство отчет за годините на лъжи и безчестие, за принудителното незнание на собствената история. Не се съмнявам, че в не чак толкова далечното бъдеще те ще отмият това „петно от лицето“, както се изразява турският поет Назим Хикмет. При това не като си заровят главата в пясъка или я посипят с пепел, а като освободителен порив да си върнат правото на история.

Армено-турският диалог

Няма съмнение, че в този ден ще бъдат създадени всички условия за искрен и открит диалог между турци и арменци. Ще бъде направена важна крачка към дружбата. Не искам да чета морал на този народ, на неговата младеж. Имам ли право на това? Въпреки това върху плещите ми лежи товара на техните безкрайни страдания като на потомък на жертвите и публична фигура.

На моите плещи лежи товара на техните безкрайни страдания. С тях ме свързва нравствен дълг. Аз ясно чувам техните молитви, въпреки, че са им запушвали устата, душили са ги.

Беззащитни жертви. Живите трябва да защитят тяхната чест и достойнство. Да не допуснат забвението и отрицанието да ги убият за втори път. Вярвам, че в това се състои дълга на всеки арменец.

Защото през 1915 г. са искали да убият всички арменци, тяхната същност. Искали са да унищожат не само мене, но и вас. Защото, както и в Освиенцим, е била заплашена самата човечност. Защото правителството на младотурците е извършило толкава гнусна постъпка? Защото то е избило всичките тези хора? Може ли Ердоган да ни каже поне нещичко по този повод? Още повече, че враждебността към арменците е жива и след 100 години.

Веднага на ум ни идва турската блокада на мъничка Армения, която по чудо е успяла да преживее геноцида. Отказът да се ратифицира подписания през 2009 г. протокол за нормализирането на отношенията между Армения и Турция /Анкара постави като условия уреждането на въпроса с Нагорни Карабах, естествено, в полза на Баку/. Подкрепата за почти пожизнения президент на Азербайджан Илхам Алиев, който обеща да подчини този освободил се от угнетяването малък къс земя и дори открито заплаши да нахлуе в Армения и да окупира нейната столица Ереван.

Как да не си спомним за случилото се на 21 март 2014 г. нападение на ислямистки радикали срещу арменското селище Кесаб в Сирия, което се намира само на няколко километра от турската граница? Трагедията не е могла да се случи без съгласието на Анкара…

Как да не споменем за съдбата на единствения мемориал на жертвите на геноцида в сирийския Дейр-ас-Зор? Той беше взривен от бойци на Ислямска държава на 18 септември. Някои анализатори предполагат, че това е станало с одобрението на турските власти. Накрая, трябва ли да си мълчим за трагедията на източните християни, асиро-халдейци и арменци, а също така езиди, които както и преди са обект на преследване. Всички тези въпроси са свързани с признаването на геноцида от Турция. Безнаказаността дава лош пример.

Корените на днешното кръвопролитие в Близкия изток са в зверствата от 1915 г. Районът носи не само тяхната стигмата, но и памет. Установилите се от тогава доминиращи норми създадоха плодотворна почва. Този модел навежда на мисълта, че най-зверските безчинства в крайна сметка взимат връх. Но трябва ли да се примиряваме с това?

По време на Втората световна война в дома на моите родители на улица „Наварен“ идваха бойците на Съпротивата от отряда на Манушян. Така че аз още в младежките си години се запознах с арменците и еврейските емигранти, които се бореха с германските окупатори. Запазил съм ясна картина от този период на живота ми. Няма да забравя смелостта и величието на чужденците, които доброволно решиха да се борят за освобождението на Франция, против фашизма и антисемитизма.

Спомням си думите на Мисак и Мелине Манушян – сираци, оцелели след геноцида през 1915 г. Те бяха видели в участта на евреите, повторение на това, което се е случило с техния народ. В последното писмо до Мелине /той го е изпратил малко преди да се изправи пред наказателния нацистки взвод за разстрел/ Мисак е написал такива преобръщащи душата думи: „Умирам без да мразя германския народ“. Тази фраза, която казва много за величието на този човек, се е запечатала в моето съзнание.

Те не се сражаваха срещу германците, а рискуваха живота си в името на свободата на Франция и защитата на хората, които убиваха пред очите им: евреи, цигани и др. Те се бореха срещу варварството, което не беше изкоренено след Първата световна война и отново се появи през Втората, но вече с ново лице.

Ненаситният турски национализъм

Смисълът на проблема е именно в това. 100 години по-късно чудовището е още живо. Това се вижда на примера със съдбата на малцинствата в Близкия изток, а също така с надвисналите на Армения и Нагорни Карабах заплахи. Не беше изминала и седмица от началото на тази година, когато 20-годишен младеж загина на разделителната линия между Нагорни Карабах и Азербайджан. Сърцето ми се свива.

Арменците стават все по-малко и по-малко на земята, която е била люлка на тяхната история, а младите хора продължават да бъдат убивани като зайци, защото те не са съгласни с наистина ненаситните апетити на пантюркизма.

От 1915 до 2015 г. се е променило толкова малко… Великите сили, които отдавна са свикнали да поставят нравствеността на служба на собствените си интереси, без съмнение, лежи отговорността за серията от катастрофи без край. Колко пъти арменският народ е бил избутван в страни, предаван, захвърлян на произвола на съдбата? Търговците на оръжие днес са се превърнали в най-добрите приятели на азерските „петролни диктатори“, чийто военен бюджет е равен на целия арменски БВП. От другата страна на границата изповядват държавен негационизъм, което може да подтикне към рецидиви.

Смъртта и до ден-днешен остава неотменима спътница на арменския народ. Колко още трябва да продължава това? Искам да завърша статията с оптимистична нотка. От едно неотдавнашно допитване става ясно, че около 33% от турците на възраст от 18 до 26 години подкрепят признаването на геноцида над арменците. С оглед на съществуващите в страната забрани това е впечатляваща цифра.

Резултатите от изследването изпълниха моето сърце с радост. Те още повече усилиха моето уважение към турския народ, който не трябва да бъде критикуван за престъпление, което той не е извършвал. Те дават надежда, че един ден този регион ще напомня на семейство Азнавур, където има християни, юдеи и мюсюлмани, към които изпитват еднаква любов. Размечтах се. Но мрачната действителност, обикновено взима връх, още повече че нямам почти никаква възможност да й повлияя поне малко.

Нека тази тъжна годишнина /за пръв път ние отбелязваме 100 години от геноцида/ ще ни позволи да събудим съзнанието на хората. Нали именно в това е, поне аз така мисля, нейната главна цел. /БГНЕС