Само споменът за България не е достатъчен
Николай Младенов*
*Във връзка с последните събития в Йемен, бившият външен министър и настоящ специален пратеник на ООН за Близкия Изток Николай Младенов припомни в блога си стара своя статия от 14 януари 2007.
През март или април 2011, посетих Йемен в качеството си на български външен министър. Президент все още бе Али Салех. По улиците имаше палаткови лагери от протестиращи студенти и млади хора. Поканихме ги в посолството на среща. След това поканихме всички посланици на страни-членки на ЕС, за да ги информираме за разговорите ни с протестиращите. Президентът Салех приветства идеята и българският принос към изготвянето на европейската политика. Добрите български позиции бяха използвани като част от общото европейско усилие да се помогне на тази изстрадала страна. Но стига толкова. Ето какво видях през 2007…
—
Преди три дни пристигнах в Йемен. Последната година и половина се посветих на Близкия изток. Всичко започна когато през август 2005 пристигнах в Кайро, за да правя оценка на предизборната ситуация. Предстояха президентски избори. Отидох за десет дена – останах месец и нещо… От момента, в който кацнах на летището и излязох навън осъзнах колко много ми е липсвала тази част от света, в която съм живял като дете. Бях забравил миризмите, хаоса, шума. Изведнъж си дадох сметка, че аз много харесвам Близкия изток, а толкова малко знам за него и за хората които живеят в региона.
В последствие съзнателно взех решението да отделя година и нещо от живота си, за да опозная региона. Започнах да си търся работа и така подписах няколко консултантски договора, които ме отнесоха в Афганистан, Мароко, Египет, Ирак и т.н. Така стигнах и до Йемен. Не мога да се оплача – работата ми е изключително интересна, понякога опасна (както бе в Ирак), но винаги изпълнена с предизвикателства.
Тръгнах да опознавам Близкия изток и да споделям опита си от последните години в българската политика с онези, които искат да се научат и тепърва “прохождат” в демокрацията. Но напоследък започвам да се чудя кое ще се окаже по-важно за мен – това което споделям с тях или това на което те (без да го осъзнават) ме учат.
Всички ме посрещнаха с много добро отношение, защото бях българин. Едни си спомняха за българските цигари (Иран), други бяха пътували, трети учили в България. Тук там срещах и хора, които говорят български. Първото нещо, което научих е колко е добро отношението към нашата страната в тази част от света. Колко силен е останал спомена за България във всеки, който се е докоснал до нея.
Йемен не е изключение. Напротив – днес прекарах цял ден с група от около 40 йеменски политически фигури. Точно десет от тях говореха прекрасен български и постоянно ме разпитваха за България. Никой не беше идвал в страната ни от 80те години ни, но живо се интересуваше и следеше развитието на България с не малко чувство гордост. Въпреки, че всички тези хора у нас бихме квалифицирали като “комунисти”, а някои от сами се определяха така, тук те се идентифицират като приятелите на България. И това от коя страна на Желязната завеса са били по време на студената война днес няма значение.
Причината поради която в обедната почивка реших да напиша това съобщение в моя блог е проста – зададох си въпроса защо забравихме, че извън Европа и ЕС има и друг свят? Свят който е географски и исторически свързан с България. Свят, в който има не малко възможности за бизнес. Свят в който хората си спомнят за България, но нямат връзка с нея в момента.
Като че ли през последните 15 години забравихме за света извън Европа. Може би разбираемо – предизвикателството на членството в ЕС бе наистина голямо. Огромни бяха икономическите и социални проблеми, които трябваше да решаваме. Днес обаче вече няма извинения българската политика да не започне да мисли отново за интересите на страната ни в Близкия изток. Няма причина държавата да не започне да отделя макар и скромен ресурс за стипендии за студенти от региона, да насърчава бизнес контактите и културния обмен.
В Ирак ръководителя на мисията на НАТО, която се занимава с обучението на офицерския състав на новата иракска армия, ме попита в прав текст – защо вашата страна не изпраща военни тук, които да бъдат лектори във Военната академия? И допълни – ние си даваме сметка че източно европейците можете да бъдете много по-полезни с опита си от американците или германците. Някои страни, като Унгария и Румъния, отдавна са се сетили за това. А къде сме ние? Няма ни. Нима в България няма достатъчно квалифицирани военни, които могат да са от полза като лектора по краткосрочни програми? Ако Ирак ви се струва екстремен пример да вземем друг – Йемен или Египет. Нима тук няма хора, които искат да учат медицина, история или литература? Единият от хората, с които днес говорих е правил докторат в Софийския университет върху различните интерпретации на философията на Авицена. Отдавна, много отдавна.
Сигурно ще кажете, че на никой не му е до моите бръщолевения за Близкия изток и в България си има достатъчно проблеми, които трябва да решим преди да се занимаваме с другите страни. Това как ние си решаваме проблемите обаче е отделен въпрос. Не можем да не признаем, че все повече българската икономика ще трябва да търси пазари извън Европа и политическите и културни контакти могат само да допринесат за това нашите стоки да се върнат на тези пазари.
Ако оставим хората тук само с един спомен от България, без да градим ново поколение приятели на съвременна България, никога няма да можем да се възползваме от доброто отношение към страната ни и да търсим пазари за развитие на българското производство. Това обаче изисква сериозен разговор за политика. Ако до 1 януари 2007 имахме извинение да не го водим – под предлога, че всичко което правим трябва да е съсредоточено върху присъединяването в ЕС, то днес това извинение вече го нямаме.
