Прочети: „Немско дете” на Камила Лекберг

Има нещо много специално в интелигентната криминална литература. Особено пък, ако идва от добрите стари студени и мрачни скандинавски страни. Като Камила Лекберг. Писателката идва от Швеция и „Немско дете” е петият й роман, който излиза у нас. Преди това бяха издадени „Ледената принцеса”, „Проповедникът”, „Каменоделецът” и „Прокоба”.

Едва навършила 40 години, Камила Лекберг вече е в стихията на своя ювелирен талант. Удивителна е хирургическата прецизност, с която изгражда психологическите профили на персонажите си. През 2008 г. тя получава Голямата национална награда за криминална литература, а през 2010 г. заема шеста позиция в класацията на френското списание „Ливр Ебдо“ и британското „Букселър“. Произведения като „Ледената принцеса“, „Прокоба“ и „Каменоделецът“ затвърждават богатството на идеите й и я превръщат в един от най-предпочитаните автори на трилъри на територията на Стария континент.

За какво обаче се разказва в новата й книга?

„Немското дете“ хвърля светлина върху миналото на главната героиня от поредицата на Камила Лекберг – Ерика Фалк и ни напомня, че зловещите тайни рано или късно излизат наяве. Когато открива нацистки медал сред вещите на покойната си майка, Ерика Фалк изпада в шок. Следите на медала я отвеждат при местния историк, специалист по Втората световна война, но малко след посещението й той е брутално убит. Патрик и колегите му започват разследване, в което се преплитат миналото и съвремието, расизмът и стремежът към справедливост.

ОТКЪС:

В ТИШИНАТА НА СТАЯТА се чуваше само бръмченето на мухите. Звукът от буйните удари на крилата им. Мъжът на стола не помръдваше. Не бе помръдвал от известно време. В действителност вече не беше човек. Не и ако под човек се разбира някой, който живее, диша и чувства. Сега се бе превърнал в храна. В пиршество за ларви и насекоми.

Мухите обикаляха на гъсти рояци около неподвижната фигура. Понякога кацаха. Челюстите им се движеха. Отново се издигаха. Бръмчаха наоколо. Търсеха си ново място, на което да се спуснат. Опипваха с пипалцата си. Блъскаха се една в друга. Особен интерес проявяваха към раната на главата на мъжа. Металическият мирис на кръвта вече се беше разсеял и вместо него се усещаше друга, сладникава миризма на загнило.

Кръвта се бе съсирила. В началото се е стичала по тила. По гръбначния стълб. Към пода, където накрая се е събрала в локва. В началото е била червена, изпълнена с живи червени кръвни телца. Сега цветът бе станал черен. Локвата вече не беше гъстата течност, която тече във вените на човек, а лепкава черна маса.

Някои от мухите се опитваха да отлетят. Заситени. Задоволени. Бяха снесли яйцата си, здраво работили с челюсти и утолили вътрешния си глад. Сега искаха да си тръгнат и удряха стъклото на прозореца с крилете си. Но напразно се опитваха да се промъкнат през невидимата преграда. Когато се блъскаха в стъклото, издаваха нисък, потракващ звук. Рано или късно се предаваха. После отново ги обземаше глад. И отново се насочваха към този, който някога е бил човек. Този, който сега беше само месо.

Цяло лято Ерика се бе борила с една мисъл, която постоянно занимаваше съзнанието й. Претегляше всички „за“ и „против“, тръгваше нагоре, но не стигаше по-далеч от стълбите към тавана. Оправдаваше се пред себе си, че през последните месеци са се случили много неща. Последствията от сватбата, хаосът в къщата, докато Ана и децата живееха при тях. Но това не беше цялата истина. Тя просто се страхуваше. Страхуваше се от това, което можеше да открие. Страхуваше се, че ако започне да рови, на повърхността ще излязат неща, за които би предпочела да си остане в неведение.

Ерика усещаше, че Патрик е учуден, че иска да я попита защо не желае да прочете бележниците, които бяха намерили на тавана. Но не я попита. А и тя нямаше да може да му отговори. Най-много я ужасяваше това, че може би щеше да се наложи да промени представата си за реалността. Споменът, който пазеше за майка си – що за човек беше и как се отнасяше към нея, – не бе особено добър. Но си беше неин. Добре познат. Представа, създала се през годините като непреклонна истина, към която да се придържа. Може би тази представа ще се потвърди. Може би наистина ще се потвърди. А ако се преобърне? Ако се наложи да възприеме една напълно нова реалност? Нито веднъж досега не бе събрала кураж да се качи по стълбите.

Ерика стъпи на първото стъпало. От дневната долу се чуваше щастливият смях на Мая, когато Патрик си играеше с нея. Още пет стъпала, и е горе.

Прах се разнесе из въздуха, когато отвори капака и изпълзя на пода на тавана. С Патрик мислеха в бъдеще да преустроят таванската стая, може би в кътче за Мая, когато порасне и пожелае уединение. Засега обаче беше просто помещение с широки дървени летви по пода и дъсчен таван. Наполовина пълно с ненужни вещи. Коледна украса, умалели дрехи на Мая, различни кутии с предмети, прекалено неугледни, за да се изложат на показ, но прекалено ценни и скъпи със спомените, които будеха, за да се захвърлят.

Сандъкът стоеше в края на едната къса страна. Беше стар модел от дърво и калай. Според Ерика този вид сандъци се наричаха американски куфари. Отиде направо до него и седна на пода. Чукна с ръка отгоре му. Пое си дълбоко въздух, хвана здраво ключалката и отвори капака. Мирис на гнило я удари в носа и я накара да се намръщи. Зачуди се на какво можеше да се дължи тази характерна, наситена миризма на старо. Най-вероятно е мухъл, помисли си и веднага усети да я засърбява скалпът.

Добре си спомняше как с Патрик намериха сандъка и прегледаха съдържанието му. Как бавно изваждаха вещ след вещ. Рисунки, нейни и на Ана. Дреболии, приготвяни в часовете по труд и техника. Прибрани от майка им Елси, майката, която никога не изглеждаше заинтригувана, когато децата с нетърпение идваха да й покажат нещата, изработени с толкова много старание. Сега Ерика правеше същото. Изваждаше вещ след вещ и ги нареждаше на пода до себе си. Това, което всъщност й трябваше, бе прибрано най-долу в сандъка. Внимателно опипа парчето плат. Малката детска ризка едно време е била бяла, но сега, когато я извади на светлина, видя, че е пожълтяла от годините. Ала това, от което не можа да откъсне очи, бяха кафявите петна. Първо ги бе помислила за ръжда, но после осъзна, че са засъхнала кръв. Имаше нещо сърцераздирателно в контраста между малката ризка и покриващите я петна от кръв. Как се беше озовала тук? На кого принадлежеше? И защо майка й я бе запазила?

Ерика внимателно положи ризата до себе си. Когато с Патрик я намериха, в нея беше увит предмет, но него вече го нямаше в сандъка. Това беше единственото, което махна оттам. В овехтелия плат на детската риза бе открила нацистки медал. Чувствата, които се пробудиха у нея, когато за първи път го видя, силно я смутиха. Сърцето й заби по-бързо, устата й пресъхна и пред очите й преминаха картини от всички документални филми, които бе гледала за Втората световна война. Какво правеше един нацистки медал тук във Фелбака? В нейния дом? Между личните вещи на майка й? Всичко това изглеждаше абсурдно. Понечи да сложи медала обратно в сандъка и да заключи катинара. Но Патрик настоя да го дадат на експерт, за да видят дали няма да успеят да научат нещо повече за него. Ерика се съгласи с предложението му. Но неохотно. Сякаш в себе си чуваше шепнещи гласове, предупредителни гласове, които вещаеха зло. Нещо я подтикваше да скрие медала и да го забрави. Но любопитството надделя над гласовете. В началото на юни даде медала на един специалист по история на Втората световна война и с малко късмет очакваше да научи повече за произхода му.

Ала това, което я заинтригува най-много от всичко намерено в сандъка, се оказа на дъното му. Четири сини бележника. Бе разпознала почерка на майка си на корицата. Елегантен, наклонен надясно почерк, но в един по-млад и по-заоблен вариант. Сега Ерика ги извади от сандъка и потропа с показалец по подвързията на най-горния. Върху всички пишеше „Дневник“. Думата будеше у нея смесени чувства. Любопитство, вълнение, възторг. Но и страх, съмнение и острото чувство, че нахълтва в нечие лично пространство. Имаше ли право да чете дневниците?

Имаше ли право да наднича в най-съкровените мисли и чувства на майка си? Един дневник по правило не е предназначен за очите на чужди хора. Майка й не си бе водила дневници, за да може някой друг да ги чете. Може би изобщо не би искала дъщеря й да ги чете. Но Елси беше мъртва и Ерика не можеше да я пита. Трябваше сама да вземе решение какво да прави с тях.

– Ерика?

Гласът на Патрик прекъсна мислите й и тя му извика в отговор:

– Да?

– Гостите са тук!

Ерика погледна часовника. Леле, три часът! Беше първият рожден ден на Мая и най-близките им семейни приятели и роднини щяха да им дойдат на гости. Патрик сигурно бе помислил, че е задрямала на горния етаж.

– Идвам!

Сега, когато скандинавската криминална литература твърдо се установи на върха на жанра, става ясно, че Хенинг Манкел и Стиг Ларшон са две утвърдени, но не останали без конкуренция имена. Третото, вече известно в цял свят, е Камила Лекберг, нашумяла гръмко в родната си Швеция и преведена на повечето езици. Тя има в портфолиото си седем романа, първия от които държите в ръка, а феноменалният й успех в родината е повторен навсякъде с триумфалното оглавяване на листите на най-продаваните книги. В англоговорещите страни я наричат „шведската Агата Кристи“, но това далеч не е цялата истина. Макар да разполагаме с провинциално селце (в каквото е родена и самата авторка) и с богат набор от заподозрени в едно отвратително убийство, и макар фабулата да е изпипана с майсторството на английската крими-кралица, Лекберг е подчертано съвременна, модерна писателка и предоставя на вниманието ни един много точен, дори задълбочен разрез на днешното шведско общество.

По част от книгите на авторката е създадена шведска тв поредица под общото име „Fjällbackamorden”, като един роман е събран в един епизод от час и половина. Книгата „Немско дете” е филмирана през 2013-та.

„Немско дете” на Камила Лекберг излиза на 6 април!